Аня кимна.
Сестрата подаде бебето на Бената.
— Ти си щастливка. — Очите на Бената се наляха със сълзи. — Прекрасна е! И можеш да ѝ се радваш. Няма война, няма бомбардировки, от които да трябва да я пазиш, а и всичката тази… — поколеба се, докато намери точната дума: — … безопасност. Знаеш ли, когато Мартин беше бебе, толкова се страхувах да не го смажат стените при някоя бомбардировка, че поразглобих хладилника и го слагах да спи вътре. Въобразявах си, че това ще го спаси, ако таванът падне… като че един хладилник може да го предпази! — Бената прихвана бебето по-стабилно и то тихичко измърка. — Какво дете съм била само!
— Всички бяхме деца — въздъхна Аня.
— Изобщо не съм искала да позоря Кони! — заяви с неочаквана ярост Бената. — Нямаше да накърня паметта му, дори да се бях омъжила за хер Мюлер.
— Дори да се беше… — повтори недоумяващо Аня.
— Бяхме сгодени. — Бената се облегна на таблата. — Мислех, че Мариане ти е казала. — Бената вдигна глава и загледа тавана, а по бузите ѝ се стекоха сълзи. Как неусетно се изляха само! Сякаш тя самата през целия си живот е била съд, препълнен с горест.
Аня поклати глава.
— Мариане не одобрява.
Повече обяснения не бяха нужни. Желанията на Бената никога не са съвпадали с тези на Мариане.
— И затова си решила да не… — пробва да отгатне Аня.
— Решила! — изсъска Бената и стана, все още гушнала бебето. Отиде до прозореца, сетне се обърна към Аня: — Нищо не съм решавала аз. Мариане казала на Франц, че е против, и той… няма значение. Каква глупачка съм била да си въобразявам, че отново мога да бъда щастлива… Но… аз не дойдох за това. — Тя намести бебето на едната си ръка и избърса сълзите си с опакото на другата. — Дойдох да се сбогуваме. След като заведем момчетата в „Залем“, се връщам у дома, във Фрюлингхаузен.
— Във Фрюлингхаузен ли? — учуди се Аня. Това я изненада не по-малко от всичко, което Бената ѝ беше разказала. — Да се грижиш за сестра си ли?
Бената се опита да се усмихне на бебето.
— Там ми е мястото.
Аня я гледаше изумена. Бената винаги е мразела родния си град.
— Какво мисли Мариане за това?
— Тя не знае.
Аня не сваляше очи от тази жена, която уж толкова добре познаваше, а се оказа, че нищо не знае за нея. Пътищата им се бяха сплели в такова странно време… откъснато, изолирано, отделено от миналото и преди бъдещето. Време, в което елементарните нужди диктуваха живота им. Какво всъщност знаеха те една за друга?
— Сигурна ли си? — попита Аня, но усети думите си празни и плоски.
Малката ръчичка на бебето се свиваше и отпускаше, опитваше се да се захване за врата на Бената.
— Нищо не е сигурно, нали? — отвърна Бената, почти като в унес. — Точно това не разбира Мариане.
Бебето се разплака.
— Вземи — каза Бената и остави повитото момиченце в ръцете на Аня.
Сестрата се показа на вратата.
— Искате ли да я накърмите, фрау Келерман? Или да донеса биберона?
— Накърми я — нареди Бената, а гласът ѝ бе така неочаквано властен. — Грижи се за нея. Това е най-важното. Е, сбогом. — Бената се приведе и целуна Аня по бузата.
— Опечи си работата — каза Аня и стисна ръката ѝ. „Опечи си работата…“ Майка ѝ навремето използваше този стар израз, с други думи: „Каквото правиш, направи го както трябва“.
— И ти. — Бената стисна пръстите ѝ и ги вдигна към устните си. И после си замина.
— Бебето има ли си име вече? — попита младата сестра, когато Бената излезе.
Аня се канеше да поклати глава отрицателно. Но точно в този миг името само се появи, отначало като на шега… почти на шега, а после се превърна в реалност: име, което щеше да носи като талисман, името на най-силната, най-упоритата жена, на жената с най-труден характер, но и най-мъдрата, която Аня познаваше.
— Мариане — обяви Аня. — Името ѝ е Мариане.
Сестрата се усмихна.
— Мериан — повтори тя с американския си акцент. — Чудесно!
Тя сведе очи към бебето, което беше впило устичка в гърдата на Аня и лакомо сучеше.
— Бъди добро момиче, малка Мериан.
Двайсет и четвърта глава
Замъкът Залем, септември 1950 г.
Денят, в който децата трябваше да започнат училище в пансиона „Залем“, беше доста хладен, небето беше ясно и чисто, а въздухът хапещо студен, така неестествен за тази област, пословична с мекия си влажен климат и — на моменти — толкова ниско налягане, че всички се оплакваха от главоболие, всякакви болести и най-вече отчаяние. От Алпите подухваше есенен вятър, разпръскваше слънчевите лъчи по разпенените води на Боденското езеро47 и то изглеждаше така оживяло, сякаш в него имаше не вода, а хиляди хора, които бурно аплодират нещо.
47
Боденското езеро, или Бодензее (на немски: Bodensee) известно още като Швабско море и езеро Констанц (на френски), е езеро нарека Рейн, разположено между Германия, Швейцария и Австрия. — Б.пр.