Аня пропълзява рачешката по перваза на прозореца към плоския покрив на кухнята; това действие изисква такава ловкост, че тя сама не може да повярва колко е чевръста. Плъзга се с тресене по неравния ствол на дървото и тупва на земята. Оттам прибягва зад храстите в далечния край на градината и изскача на улицата. Поема си дъх така дълбоко, че чак гръдният ѝ кош се издува, и се озърта наоколо. Успяла е. Избягала е. За пръв път през живота си не се е подчинила на заповедите на баща си: вълнуващо е чувството, но и ѝ се гади от него.
Аня приближава улица „Уланд“ и чува гръмовния тътен на отдалечаващи се танкове — изпуснала ги е! — и гръмкото чаткане на конски копита. Но щом завива на ъгъла, попада сред огромна тълпа: всички са тук, жителите на Дортмунд, наредени от двете страни на пътя, непокорните наблюдатели.
Французите яздят по средата на улицата, възкачени на горди, дългокраки коне, байонетите стърчат, закрепени на раменете на войниците като огромни игли. Обаче под каските те са съвсем обикновени — истинско разочарование. Няма никакви триметрови африканци. Няма никакви огнедишащи чудовища, нито господари французи с лица като невестулки. Но пък пренебрежението към събралите се хора е направо обидно. Въздухът трепти от гняв и враждебност.
Аня си проправя път напред. Тъкмо когато стига до челната редица, става свидетел на унизителна сцена. Един от пешаците, които маршируват в авангарда на батальона, се отделя от строя към някакъв мъж от тълпата, който е забравил да свали шапката си. Войникът я събаря с удар.
Мъжът — млад, добре сложен и видимо силен — ein richtiger deutscher Bursche, както би казала фрау Рихтер, „истински германец, истински юнак“ — се опитва да отвърне на удара, но хората край него на мига го дръпват за ръцете назад. Разтърсващата случка попарва всички и те, като един, си поемат дружно дъх. Когато войникът вече е подминал, хората пускат ръцете на младока и Аня вижда как той се втурва да си вземе шапката и се примъква опасно близо до тежките тропащи копита на един от конете. Спуска се пред огромния звяр и кимва на войника, който го е възседнал — дребен жест, унизителен опит за самосъхранение.
Това е нищо в сравнение с огромните мащаби на нещата изобщо (в крайна сметка довчера са били във война), но в този момент Аня е дълбоко потресена. Как грубо удари този войник младия мъж, за да падне шапката, като че беше непослушно момче или дори по-лошо, животно. Това изцяло променя разбирането ѝ за това какво е да си германец. Това е индивидуална демонстрация на поражение. Това е то да принадлежиш на победена нация.
Второто нарушение на Аня обаче се оказва по-сложно.
Канцлерът на Германия е насърчил гражданите на Рур да се включват в актове на пасивна съпротива срещу окупаторите. Група момичета от Мюнхенската школа по гимнастика маршируват с табла, на които пише: „Не искаме да бъдем ваши роби!“. Работниците от заводите за стомана и желязо стачкуват. На юг се разразяват ожесточени сблъсъци между комунисти и дясно настроени военни части, „Фрайкорпс“48. Може би Аня се е повлияла от всички тези протести. А може и да е просто защото вече е в бунтарската възраст.
На първата неделя от постите Аня трябва да отиде с баща си на гости на майка му и сестра му. Това е традиция и — както повечето други традиции на семейство Форцман — Аня я мрази. Леля Гудрун е дълбоко убедена, че именно нейна, и само нейна е отговорността да превърне Аня в примерна млада жена. Щом майка ѝ е предпочела да се държи като безполезен инвалид. Гудрун учи Аня да мие, да търка и да „овладява изпълнението на домакинските задължения“, както и да седи съвършено изправена и безмълвна, докато възрастните се хранят. Затова Аня е принудена да хрупа сухи бисквити, кацнала изпъчена на неудобния диван с конска кожа, докато възрастните седят на масата и похапват резенчета от сладкиша с цариградско грозде, залети със сметана. Угнетяващото тиктакане на часовника, миризмата на вкиснато в стаята и провисналата суха опърпана кожа по лицето на баба потискат Аня, задушават я, навеждат я на мисли за смъртта.
И затова тъкмо в този ден, когато настъпва моментът да тръгнат към дома на леля Гудрун, тя се скрива под плачещата върба в дъното на градината на Форцман. Клоните ѝ висят чак до земята и осигуряват непрозирно прикритие от тучни листа.
Този малък участък от гладка гола пръст е едно от любимите места на Аня. Тя много обича мириса на разпадащата се мазилка, който се носи от зида, влажната земя, топлината на ръцете ѝ, след като дълго е играла със стръкчетата, листенцата и червейчетата. Аня си крие разни неща под клоните на върбата. Например евтиния роман, който беше намерила на една пейка, и прекрасно знаеше, че баща ѝ не би го одобрил — твърде модерен е, твърде сензационен. Според неговите убеждения е недопустимо да се чете друго освен Библията и Шилер. Дори Гьоте му се струва прекалено либерален. Освен това Аня е скътала там и онзи бонбон, който успя да скрие в джоба си на тържеството на класа по случай завършването на учебната година, както и един змийски скелет и брошката с мозайка от разноцветни камъчета, която беше отмъкнала от чекмеджето на майка си преди три месеца.
48
На немски: Freikorps — „свободен корпус“, военизирани организации в Германия, създадени през XVIII век. Официално са разпуснати през 1920 г., но някои продължават да поддържат дейността си. — Б.пр.