В делото нямаше протокол от разпита на лекаря-невропатолог, вероятно защото от гледна точка на издирването на тайнствената група той не представляваше никакъв интерес за следователя, който се занимаваше с това дело.
Цялото дело беше някак неясно и объркано. Срещу Суриков нямаше преки улики. Но и малко факти говореха в негова полза. Самият Сергей не можеше да обясни къде е бил в момента на убийството на неговата хазяйка Бахметиева, но и съседите им не го бяха видели по това време в блока. С користните мотиви не всичко беше ясно, тъй като Суриков нямаше генерално пълномощно за правото да се разпорежда с имуществото на София Иларионовна. Нещо повече — такова пълномощно беше подписано на името на съвсем друг човек, който очевидно нямаше и не можеше да има нищо общо с убийството на старицата. В такъв случай каква полза би имал Суриков да я убива? Но, от друга страна, кой друг, освен самия той, би могъл да я убие така, че съседите да не чуят нито викове, нито шум от борба, нито идването на външни лица? Единствено Суриков. Затова трябваше да бъде притискан, докато не си признае и по този начин не им подскаже къде и какви доказателства за неговата вина трябваше да търсят. Например някоя окървавена дреха. Нали трябваше да има такава, ако си убил човек чрез удар с брадва в тила? Трябваше. Е, можеше да не е пропита с кръв, но някакви дребни пръски задължително са се разлетели на различни страни и са попаднали върху дрехата на престъпника. Върху дрехите, с които Суриков беше задържан, нямало такива следи. Но ако убиецът беше той, значи тази дреха бе скрита някъде и очакваше часа, в който ще излезе на бял свят. Затова Сергей трябваше да каже къде се намира тя.
Татяна замислено прелистваше протоколите, справките, запитванията и си мислеше, че това дело наистина е някакво… не би казала глупаво, а по-скоро нелепо. Генералното пълномощно беше подписано преди половин година на името на Зоя Николаевна Голдич. Преди два месеца бяха получени заповедите за замяната, тъй като се оказа, че Бахметиева е искала да се премести от този апартамент в друг, но нямала нито сили, нито юридически познания, за да се занимава сама със замяната. По тази причина цял месец преди смъртта си София Иларионовна вече не била собственичка на двустайния апартамент на улица „Салтиков-Шчедрин“, който се намирал в блока точно до спирката на метрото „Чернишевска“. Този апартамент вече бил собственост на съвсем други хора, а София Бахметиева притежавала едно съвсем миниатюрно апартаментче в панелен блок, който бил някъде на майната си, до Волковското гробище в Купчино. Дотам метрото не стигаше и едва ли щеше да стигне в близките двадесет години. Оттам можеш да се добереш до центъра само с трамвай, който пък минава веднъж на четиридесет минути и в който практически човек не може да се качи, тъй като е страшно претъпкан. Както твърдяха и Голдич, и Суриков, и новите собственици на апартамента, всички документи били готови, но по взаимно съгласие те решили да изчакат с размяната до пролетта. В убийството на Бахметиева нямаше никакъв смисъл. Междувременно Суриков бе влязъл в ареста, а освен него, не бяха набелязани никакви други заподозрени.