— Има и доверени лица — добави Татяна. — Но тук сгрешихте, Сергей Леонидович, аз не съм оперативен работник, а следовател. Само оперативните работници имат агентура. Докато аз се занимавам единствено с разни книжа. Хайде да се върнем към онова време, когато вашият покровител ви е вербувал. С какво се занимавахте тогава?
— С нищо.
— Абсолютно с нищо, така ли?
— Абсолютно с нищо. Прехранвах се, с каквото намеря.
— А къде живеехте?
— Никъде.
— Как така — никъде?
— Ей така. Никъде. Баща ми умря като алкохолик, майка ми продаде на бърза ръка апартамента и се премести при новото си гадже и двамата сигурно до ден-днешен пропиват тези пари. Сетне зарязах и училището още в девети клас. Нямаше къде да живея, нямаше къде да спя, влачех се по мазетата и по случайни познати. Най-добре беше естествено да се закача за някой бардак, защото така поне имаш постоянен покрив над главата, докато ченгетата не го разтурят, разбира се. И точно в този момент ме срещна чичо Петя.
Значи той се казва чичо Петя. И това беше нещо. Ако станеше нужда, можеше да бъде открит. Служител, който се занимава с борбата с наркотиците на име Пьотър и е напуснал органите на реда през 94-а година. Звучеше съвсем реално.
— И какво стана по-нататък?
— Ами нищо. Когато направиха последната хайка и изловиха всички, които им трябваха, а мен ме пуснаха след два дни, аз започнах да чакам кога чичо Петя ще ми даде знак. Обикновено ми даваше съвети къде мога да отида да поживея временно или да пренощувам за няколко дни. Понякога ме настаняваше в някое общежитие и така нататък. И изведнъж настана тишина. Една седмица, втора седмица, добре поне, че беше лято и можех да спя или на някоя пейка, или направо на земята. А него все го нямаше и нямаше. Но при мен, сама разбирате, проблемите се трупаха, понеже живеех като всички останали, не печелех пари, а ги вземах назаем и после ги връщах във вид на наркотици. Наркотиците ми даваше чичо Петя след всяка хайка, тъй че обикновено оправях дълговете си. В онзи момент имах дълг от 700 долара, понеже два месеца ядох, пих и се веселих на вересия за сметка на едно аверче и бях сигурен, че после ще си върна дълга. Но насреща — нищо. Аверчето започна да ме притиска, да ме заплашва и така нататък. Пък аз се разболях заради това, че спях по улиците, защото, както знаете, въздухът при нас е влажен. Простудих бъбреците си, краката започнаха да ме болят — явно ревматизъм, хванах бронхит, но нямах пари за лекарства. Казано накратко — не беше живот, а страховито удоволствие… Сърцето започна да ме присвива по два пъти на ден. Веднъж някаква милозлива лелка ме съжали и ми даде цял флакон валидол. Просто ми го подари. Добави и опаковка нитроглицерин. Само благодарение на това не пукнах под някой храст. Тъй си и живеех, докато не срещнах София Иларионовна.
— А как се срещнахте със София Иларионовна?
— Най-нормално. Търкалях се на една пейка с пристъп. При мен дойде някаква бабичка с приличен вид и захвана да ме съжалява. Тъкмо бях започнал да се съвземам, защото бях изсмукал таблетка валидол, и изведнъж почувствах страшна слабост — направо ужас. Разплаках се на гърдите на тази бабичка. Нямам къде да живея, викам й, разяжда ме неизлечима болест и изобщо никой на този свят не се интересува от мен. А тя ме слуша, слуша и каза: „Постой малко тук, синко, а пък аз ще се върна след десетина минути.“ Отиде си, а после се върна и ме заведе при София. „Ето — вика, — синко, твоя шанс и може би е единственият в живота ти. Ти си много болен и не бива да оставаш на улицата в това състояние. София Иларионовна ще те излекува, а после ще решите какво да правите.“
— Само че в онзи момент аз не вярвах, че тя ще може да ме излекува.
— И защо не вярваше?
С всяка изминала секунда на Татяна й ставаше все по-интересно. Нима Суриков бе разказал същото и на другите следователи? Какво беше това — красива, романтична и сантиментална приказка, каквато биха могли да съчинят всички престъпници, или истинска история? Ако се вярваше на показанията на работещите в универсалния магазин „Балтийски“, всичко това можеше да се окаже истина. Непрекъснатите му обаждания вкъщи, за да разбере как се чувства Бахметиева, търсенето на най-добрия лекар за нея… Но, от друга страна, тази трогателна приказчица не се връзваше с образа на полуграмотния глуповат младеж с идиотска усмивка на лицето.
— Защо не ви се вярваше, че Бахметиева ще може да ви излекува?
— Ох, да бяхте я видели! — Суриков жадно всмукна за последен път от цигарата и смачка фаса в пепелника. — Бабичката приличаше на видение, беше дребничка, слабичка, със забрадка на главата, без зъби, носеше очилца, нали ги знаете — едни такива кръгли, каквито са носили през 30-те години. Самата тя имаше съвсем безпомощен вид, така че за никакво лечение и дума не можеше да става.