— Защо да не можем? — Всеки път на това място Ира задаваше един и същи въпрос. Вече цял месец този разговор се повтаряше почти всекидневно и всеки път точно на това място Ира питаше: „Защо да не можем?!“ И гледаше Татяна с насълзени и пълни с болка очи. — Защо да не можем да живеем винаги заедно? Да не би да ти преча?
— Ира, разбери най-сетне. Ти си млада жена и трябва да живееш собствения си, а не моя живот. Да си създадеш свое собствено семейство, което да се състои от мъж и деца, а не от мен и моите книги.
— Ама моля те, Таня, вземи ме със себе си — настояваше Ира. — Не ме изоставяй…
На Татяна й се късаше сърцето. Тя изпитваше чувство за вина, че се бе случило така. Когато преди шест години Ира се премести при нея, на никого и през ум не му минаваше, че ще се създаде такава ситуация. За сметка на това всички виждаха явните и дори скритите предимства на това решение. Татяна не се лишаваше от жилищна площ, нещо повече — сдобиваше се с домашна помощница и икономка, на която можеше напълно да разчита и която щеше да й осигури време за писане, а бившият й съпруг получаваше парите, които щяха да му позволят да започне собствен бизнес в Канада. Всички бяха доволни. В онзи момент никой не помисли за това какво ще стане, когато ситуацията се промени. Скоро след като се премести при Татяна, Ира завърши висшето си образование, но не беше работила нито ден по специалността си, тъй като напълно се бе посветила на талантливата си родственица. Дните й бяха изцяло запълнени с грижи и проблеми. Тя майсторски се бе научила да подрежда живота на Татяна по такъв начин, че бившата й снаха да не си губи времето напразно и да не жертва нито минута или секунда, в която би могла да се занимава с литературната си дейност. Например ако Татяна споменеше, че е време да се отбие в козметичния салон, Ира първо отиваше сама при личната им козметичка, старателно проучваше тетрадката с графика й, за да открие онзи удобен за Татяна час, който непременно ще бъде спазен. Той в никакъв случай не биваше да е вечерта, защото през деня се случваха всякакви непредвидени неща и привечер малките забавяния с обслужването на посетителките се превръщаха в 30-40-минутни закъснения. На Татяна щеше да й се наложи да чака и да загуби повече време от предвиденото. Не трябваше да бъде и в събота, защото тогава Татяна не ходеше на работа и целият й ден бе посветен на творчеството. Най-подходяща за посещение в козметичния салон бе сутринта на някой делничен ден. Нищо че на Татяна щеше да й се наложи да стане с час и половина по-рано, тъй като тя, все едно, щеше да изгуби това време в сън, а не в съчиняване на поредното си произведение. След като избереше времето, Ира започваше да уточнява дали в момента козметичката разполага с необходимите кремове и маски, в ред ли е апаратурата, която се използва за почистване и масаж, дали самата козметичка в момента е добре със здравето и дали няма признаци за началото на простудно заболяване или някаква друго неразположение. Защото тя можеше — не дай си боже! — да заведе Татяна рано-рано в козметичния салон и да се окаже, че няма как да бъде обслужена, защото козметичката се е разболяла. Или пък апаратурата се е повредила. Или пък е свършил онзи крем, който е най-добър за кожата на Татяна. И така нататък. Същото ставаше и с посещенията при фризьорката, шивачката, маникюристката, както и с ходенето по магазините. Когато Татяна се канеше да си купи обувки, костюм или палто, Ира обикаляше предварително магазините сама, оглеждаше дали има достатъчно богат избор на онова, което интересуваше бившата й снаха, уточняваше дали в близко време няма да има санитарен ден или ревизия и дали очакват да получат нови интересни модели и едва тогава завеждаше Татяна там. Трябваше да се отдаде дължимото на момичето, защото Татяна нито веднъж не си тръгна от магазините без покупка.
Да, всичко това беше прекрасно. Освен едно: Ира бе усвоила професията на дойка-довереница-компаньонка-икономка-готвачка, само че тази професия не се търсеше. А междувременно успешно бе забравила онова, на което я бяха научили в института, тъй като през всичките години, които бяха изминали от завършването на висшето й образование, не бе използвала тези знания нито веднъж. Докато живееше с Татяна, проблемът с парите за нея като че ли не съществуваше, понеже родственицата й я бе взела под пълното си попечителство и дори я водеше със себе си по време на отпуска — на море например. А сега какво щеше да стане? Как щеше да живее, след като Татяна заминеше за Москва? С какво щеше да живее? Къде и като каква щеше да работи? Та тя нямаше никаква професия. Пак ли трябваше да започне да учи отначало?