Суриков щеше да се изплаши да даде показания срещу онези, които бяха подхванали играта с апартамента. И беше разбираемо. Та нали самата тя се боеше да се докосне до това дело, боеше се и още как! Но тя щеше да замине оттук, ако й провървеше, щеше да си тръгне още днес, а в Москва щеше да има защитата на мъжа си, който бе страхотен професионалист. Ала какво щеше да стане с нещастния Суриков? В някои държави имаше закон за защита на свидетелите. Щом убедяха някой човек да даде показания срещу силна организирана престъпна групировка, после подменяха документите му, организираха преместването му в друг град и дори можеха да му направят пластична операция за сметка на държавата. А пък у нас какво правеха? Правосъдието си свършваше работата и потриваше доволно и щастливо ръце, а свидетелят се оказваше захвърлен на произвола на съдбата. Вече не беше нужен на никого и никой нямаше да го защити. Осъзнаваше, че може би му остава да живее още съвсем малко. Какво пък, нашата държава винаги се е славила с това, че поставя собствените си интереси над всичко останало и че изобщо не й пука за отделния човек.
— Кой ви убеди да се включите в тази афера с фалшивото пълномощно?
— Не зная нищо за никакво пълномощно — отвърна моментално Суриков.
— За абсолютно никакво, така ли? — уточни иронично Татяна. — Ами Голдич?
— А, това ли било… ами нали вече ме питахте за нея. Мислех, че ми говорите за някакво друго пълномощно.
— Не, Суриков, точно за това пълномощно ви говоря. Защото другото е било съвсем истинско. Хайде да ми кажете още веднъж коя е Зоя Николаевна Голдич и при какви обстоятелства се запознахте с нея.
— Не съм се запознавал с нея. София Иларионовна я познаваше. Беше някаква нейна позната и затова хазяйката ми й повери решаването на въпроса с размяната на апартаментите.
— Значи вие изобщо не сте познавали Зоя Николаевна, така ли?
— Да!
— Дори очите й не сте виждали?
— Не съм.
— Интересно. Защото преди време ми разказахте как изглежда. Описахте фигурата й, прическата й — също. Не си ли спомняте?
— А, това ли имате предвид… ами… София веднъж ми я показа. Прибирах се вкъщи от работа и се сблъсках с нея на стълбището. София ми каза, че това е била тази… как беше… абе Зоя. И че току-що си е тръгнала от къщи, а пък дошла да й донесе някакви документи за подпис.
— И само толкова? Никога повече ли не сте я виждали?
— Не.
— И не сте разговаряли с нея, така ли?
— Нали ви казах — не съм.
— Ами гласът й? Нали ми описахте и гласа й?
Суриков мълчеше. Най-много от всичко Татяна мразеше точно тези ситуации, когато се налагаше да си има работа с хора, които се бяха забъркали в някаква каша по чужда воля и които нямаха достатъчно интелект, за да се измъкнат от нея. Суриков не беше чак толкова умен и кой знае колко съобразителен, пък и имаше слаба памет и от това се бяха опитали да се възползват и Бахметиева, и нейният внук, и „приватизаторите“ на жилища. Отново й дожаля за Сергей. Но нямаше никакъв избор — трябваше да го накара да си признае.
— Ясно, Сергей Леонидович. Тъй като с вас вече се разбрахме, че няма да си губим времето с очевидни неща, ще си стиснем ръцете на това, че вие никога не сте виждали Зоя Николаевна Голдич, никога не сте чували нищо за нея и не знаете коя е тя. Точка по този въпрос. Да продължим нататък.
Татяна умишлено се стараеше да поддържа бързото темпо на разпита, тъй като разбираше, че глуповатият Суриков трудно би могъл да следва логиката на разговора и щеше да се смути и да започне да говори глупости. А така щеше да й е по-лесно да го завре в ъгъла.
— Кога Бахметиева подписа документите на ваше име?
— В началото на ноември.
— Тоест точно преди да заминете за Москва.
— Да.
— Къде се намираше пълномощното?
— В какъв смисъл? Не разбрах.
— Къде го държахте? В апартамента на Бахметиева ли?
— Ами да. Да не искате да го мъкна със себе си! Че да вземат да ми го свият на улицата.
— Това е разумно решение — съгласи се Татяна. — Намерили са пълномощното при огледа на апартамента, когато са открили убитата Бахметиева. Приложили са го към наказателното дело. Къде е изчезнало то?
— Че аз откъде да зная? Не съм чел делото.