В тъмнината на купето отново се възцари мълчание. След това се разнесе шепотът на Настя:
— Знаеш ли какво си помислих? Тази старица е обработила и нас с теб. Вече я няма на този свят, а ние лежим и обсъждаме как да изопачим материалите по наказателното дело. На същото онова дело, което самата тя е измислила. А ние сега си блъскаме главите как да спасим човека, когото тя се е канела да затрие. Та ние с теб извършваме длъжностни престъпления. Осъзнаваме го, но въпреки това ги извършваме. Бахметиева лежи в гроба повече от месец, а ние играем по правилата й.
— По-скоро не по тях, а въпреки тях. Но независимо от всичко играем. Права си.
Ира се размърда на горното легло.
— Момичета, срам нямате ли? — простена жално тя.
— Край-край, млъкваме — каза мигом Настя. — Извинявай.
Той отново сънува онзи ужасен сън. Огромните локви кръв, това дори не бяха локви, а море от кръв, и тази кръв кипеше и придобиваше причудливи форми, като се превръщаше в лицата ту на майка му, ту на втория му баща, ту на бабата. От тези лица го гледаха мъртви очи, мъртвите им усти бяха отворени, а мъртвите им езици се опитваха да се размърдат, за да му кажат…
Какво да му кажат? Какво биха могли да му кажат те? Да го попитат защо извърши това ли?
Ами защото му омръзна. Всичко му омръзна. Омръзна му да слуша досадните разговори за това, че всичко в живота трябва да се постига със собствени усилия и със собствен труд. Че трябва сам да спечелиш благосъстоянието си. Че е срамно да се равняваш по онези, които водят охолен живот с парите на родителите си.
Беше като детска градина. Срамно е, срамно е… Нищо срамно нямаше. Всички живееха така. Всичките му приятели караха луксозни коли и живееха в шикозни апартаменти, обзаведени по европейските стандарти. Впрочем живееха самостоятелно, без разните му там родители. Единствен той живееше като последния глупак по съветските стандарти. Стига толкова! Писна му. Само баба му го разбираше. Тя не беше като майка му и втория му баща.
Баба му беше точно каквато трябва. Появи се преди година. Обади му се по телефона и му каза да отиде в пощата и да получи едно писмо „до поискване“. Не му обясни нищо друго и дори не се представи. Той не знаеше кой му се обади, но отиде в пощата и взе писмото. А в писмото беше казано всичко. И за разстреляния му баща, който е бил валутен спекулант, и за златото и диамантите. И за баба му, която беше майка на неговия баща и която живееше сама в Петербург с едната си пенсия и страдаше от всеобщата несправедливост на живота. В писмото беше посочен и телефонният номер, което означаваше, че ако той поиска да си поговори с родната си баба, може да й се обади, без да се притеснява, но трябва да го направи само през деня в делнични дни, защото през другото време в апартамента й имало чужди хора. Разбира се, прииска му се да си поговори с нея, особено по въпроса за парите. Е, поговориха си. След това той отиде до Петербург и се запозна лично със старицата.
Така започна всичко. В главата му имаше само една мисъл: как да сложи ръка на скъпоценностите. Бабичката дълго го разпитва как се чувстват в Москва, какъв апартамент имат, каква кола карат, какви са мебелите им, какви бижута носи майка му, къде ходят на почивка. Дълго обмисля нещо, пресмята наум, а после изтърси, че май от парите, които баща му бил скътал, може би е похарчена само една десета част. Останалото било скрито някъде от майка му и втория му баща. Ти, внуче мое, каза му тогава тя, не се тревожи за нищо. Живей както си живял досега, прави се на овчица, слушай родителите си, а пък аз ще измисля какво да правим по-нататък.
И тя измисли. И то такова нещо измисли, че Виталий направо се втрещи.
Да, тя беше силна старица — нямаше две мнения по въпроса. Само че на Виталий не му се щеше да дели имането с нея. Все пак, както и да го въртиш и сучеш, като цяло то беше два пъти повече, отколкото разделено наполовина. Той смъртно се страхуваше от бабичката. Знаеше, че няма да посмее да не й даде нейния дял, ако тя си го поиска. Изобщо не смееше да й каже и дума накриво, защото тя придоби огромна власт над него.
А както сочи историята, на робите и през ум не им минава да вдигат стачки и да демонстрират неподчинение. Те просто вдигат бунт и убиват господарите си. Вероятно точно в това се състоеше разликата между робската психика и психиката на свободния човек…
Той отново се измъчи от кошмарния си сън и се събуди, целият облян в пот. Часовникът показваше 7,30 сутринта. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи отново, тъй като будилникът, все едно, щеше да започне да звъни след половин час и той трябваше да стане, да си приготви закуска и да се потътри към омразната си работа, която отдавна вече му бе дошла до гуша. Нищо, щеше да се помъчи така още няколко месеца, а сетне щеше да се гмурне в свободния богаташки живот.