Виталий вече беше излязъл от банята и си пържеше яйца в кухнята, когато на вратата се позвъни. Кой ли се бе домъкнал в такава ранина?
— Кой е? — попита предпазливо той.
— Търсим Виталий Юриевич Шкарбул. Моля, отворете, милиция.
Сигурно пак щяха да му задават въпроси. Те така и не можеха да открият престъпника, който беше очистил майка му и втория му баща. Ами нека да си го търсят — това си е тяхно задължение.
Превъртя ключа, отвори вратата и веднага разбра, че този път няма да му задават въпроси.
Новогодишните празници и Рождество Христово отминаха. Всички заповеди бяха подписани и майор Образцова постъпи на работа в следственото управление в Москва. Веднъж в края на януари един от колегите й я спря в коридора:
— Татяна Григориевна, нали преди сте работили в Петербург?
— Да.
— Чухте ли новината? Там са повдигнали дело срещу група ваши служители. Оказало се, че при вас е била създадена цяла организация, в която участвали служители на милицията, съдебни и медицински експерти. Те спечелвали доверието на самотни възрастни хора, убивали ги, експертите пишели заключения за естествената им смърт, а съучастниците им от нотариата правели генерални пълномощни с фалшифицираните подписи на собствениците на апартаментите. Страхотно, нали?
— Страхотно! — съгласи се Татяна. — Направо страхотно!
Наистина всичко това беше замислено страхотно. Неслучайно бродеше слух, че никой не може да залови тази банда. И как щяха да я заловят, когато тъкмо милиционери я прикриваха! И тя никога нямаше да бъде разкрита, ако алчността им не беше чак толкова голяма и ако не се бяха полакомили за лесната плячка. Ако Суриков беше по-хитър и не се бе объркал по време на показанията си, всичко щеше да мине гладко.
Никой не би могъл да избяга от такава банда. И Суриков също нямаше да се спаси, ако тя го бе оставила в Петербург. Тъй че в крайна сметка кое беше по-важно — интересите на правосъдието и справедливостта или човешкият живот?
Отговор няма…