Естествено, че се чувстваше зле в килията, но можеше да го изтърпи. Понеже не беше някакъв си интелигент и лигльо, можеше и една майна да тегли, и да запуши устата, на когото трябва, и на мястото му да го сложи, тъй като не току-така бе прекарал целия си живот на улицата и много добре познаваше тамошните нрави и обичаи. Целия си живот, с изключение на последните две години…
— … И какво толкова сте намерили в тази музика? Тя е абсолютно неразбираема, няма нито смисъл, нито ритъм. Изключете я!
— Ти просто не търсиш смисъла и ритъма там, където трябва. Затвори си очите и си представи една рисунка, направена от звуци. Нали пишеш отляво надясно, е, и звуците на клавиатурата са разположени по същия начин: отляво са ниските, отдясно са високите. Музиката се движи от високите към ниските звуци, а ти си представи линията, която те очертават отдясно наляво. Разбра ли? Проследи музиката по този начин. Не слушай мелодията, а си представяй рисунъка. Тогава ще разбереш…
И той наистина разбра. Вярно, не веднага. Помнеше, че цяла седмица се мъчи, докато мозъкът му се настрои както трябва, за да изпълнява онова, което му бе наредено. А след това изведнъж успя. Музиката започваше да звучи, а пред очите му взе да се появява рисунъкът, който бе един такъв палав, изящен, с извивки и дори симетричен. В един момент му се привиждаше профил на женско лице, а след това и на цяла женска фигура в дълга дреха.
След това се случи нещо крайно неприятно. Започна да получава халюцинации. Просто ей така, наяве, без таблетки и без каквото и да било друго. По това време вече бе изминала една година, откакто не вземаше абсолютно нищо. Започна да получава халюцинации, и то толкова странни, че те изобщо не приличаха на онези, които получаваше преди, когато се боцкаше или пушеше трева. Уж фигурата в дългата дреха беше света Богородица, а на земята пред нея лежеше сваленият от кръста Исус. Земята беше гола, камениста и суха. Някак чужда. Спомняше си, че когато беше малък и родителите му го водеха на село, постоянно го теглеше да легне на земята. Тревата беше сочна, зелена и мека. Самата земя беше мека и миришеше някак особено, сякаш го викаше при себе си. Помнеше тази миризма до ден-днешен. А там, в халюцинациите му, тази земя бе такава, че изобщо не ти се щеше да легнеш върху нея. Беше някак враждебна. Струваше му се, че разпнатият Исус изпитва болка и му е неприятно да лежи върху нея. И изведнъж осъзна, че не той — Сергей Суриков — усеща това, а го усеща самата Дева Мария. Гледа мъртвия си син и се притеснява, че той не се чувства удобно, легнал така.
Когато дойде на себе си, вече нямаше музика. Да не би пък да бе заспал? Ама че чудеса!
— Какво беше това? — попита тогава той.
— Научи се да слушаш и да разбираш.
— И може да ми се случи още веднъж, така ли? — Много му се искаше това да се повтори. Беше малко страховито, но в онзи момент Сергей бе изпълнен с възторг.
— Сега вече винаги ще бъде така. Ти се научи и винаги ще носиш в себе си това свое умение. То никога няма да изчезне.
— Как се казва тази музика?
— Това е Бах. Чакона…
Татяна Образцова дълго се подготвя за първата си среща със следствения Суриков, защото изобщо не можеше да се ориентира в материалите по делото. Правеше впечатление, че Суриков многократно бе променял показанията си, опитвайки се да се защити, но позицията на следователя бе някак вяла. Сякаш си бе мислил: „Щом искаш да се оправдаваш, оправдавай се, за бога — няма да ти пречим. А ако не искаш да се оправдаваш — твоя си работа, ние няма да те накисваме.“ В официалните документи и отчетите това се наричаше „отсъствие на активна настъпателна позиция на следователя“. По време на разпитите на Суриков, както се виждаше от наличните в делото протоколи, бе отделено голямо внимание на въпроса за съучастниците. Но това не бе довело до никакъв смислен отговор от страна на арестанта. На всичкото отгоре най-интересното бе, че изобщо не бяха успели да измъкнат от него нито един смислен отговор и той не бе признал дори онова убийство, в което беше обвинен и заради което го бяха арестували.
На 7 ноември 1996 г., на разсъмване, гражданката София Иларионовна Бахметиева, родена през 1910 година, бе намерена от съседите си убита в собствения й апартамент. Черепът на 86-годишната старица беше разцепен с брадва на територията на въпросния апартамент. Както можеше да се предполага, брадвата не бе донесена от престъпника, а принадлежеше на самата Бахметиева. По свидетелства на съседите, тази брадва винаги си бе стояла в килера — още от времето, когато жилищата нямаха централно парно отопление и в тях палеха печки с дърва. Никой не се съмняваше, че това е личната брадва на Бахметиева, защото на дръжката й бяха издълбани инициалите Б. Б., които означаваха „Борис Бахметиев“, както се казваше покойният брат на София Иларионовна.