— Късно излизате, господарю — измърмори той.
— Не мога да спя — отвърна Уени.
Отвори вратата. Нощният въздух беше хладен, но изпълнен с аромата на градините. Вестоносецът тръгна безшумно по тревата. Някъде далеч се чуваше вой на куче. Луната бе надвиснала тежка като оловен диск. Сред клоните на дърветата пърхаха нощните птици. От време на време Уени спираше, за да се увери, че никой не го следи. Навлезе още по-навътре в градините, мина покрай лозя и овощни градини и стигна до малка смокинова горичка. Седна на тревата и зачака. Мина известно време. Уени започна да става нетърпелив. Тъкмо се канеше да се раздвижи, когато до него тупна едно камъче.
— Там ли си? — извика Уени към сянката, откъдето бе дошъл знакът.
— Естествено! Бях тук преди теб!
— Тогава защо чака толкова?
— Трябваше да се уверя, че не са те проследили. Ти никога не би ме предал, нали, Уени?
Вестоносецът наостри уши. Който и да говореше, явно се мъчеше да преправи гласа си. Но не можеше да се познае дали е мъж или жена, египтянин или чужденец.
— Какво искаш?
— По-спокойно, Уени, с теб имахме сделка. Остави ли ръкописа на сигурно място? — вестоносецът кимна в отговор. Устата му изведнъж пресъхна. Невидимият глас от сенките стана по-делови. — Добре. И какво ще правиш сега с това безценно съкровище? На кого ще го продадеш — на египтяните или на митанийците? Не забравяй, умнико, че нубийските търговци също биха дали добра цена! — гласът сякаш се засмя. — Много ми харесва гробницата на твоето семейство, Уени…
— Това пък какво общо има? — заекна вестоносецът. — Там е погребана жена ми…
— И точно там си скрил ръкописа, нали? Кой би се сетил да търси в семейна гробница? Уени, Уени. За кого всъщност работиш в момента? Ти си наполовина митаниец, нали? За божествената Хатусу или за Тушрата? И двамата си мислят, че си техен шпионин, но аз знам една малка тайна. Да ти я кажа ли? Аз знам, че хитрият Уени работи единствено за себе си! — последва тих кикот. — О, Уени, аз знам всичките ти малки тайни! Знам за съпругата ти! Знам за трупа на любовника й, който още се разлага под плочите в храма на Бес. И за Ловеца на крокодили знам. Знам за всичките ти предателства и престъпления. Да не забравяме и Славата на Анубис… — Уени мълчеше, неспособен да пророни и дума. След малка пауза гласът отново се обади: — Тази вечер трябва да се споразумеем. Но не тук. Ще отидем близо до кучкарника. Има един огромен дъб от лявата страна. Изчакай ме там, идвам веднага след теб…
— Ами стражите? — окопити се вестителят.
— Не се тревожи за тях — изръмжа гласът. — Хайде, тръгвай!
— А ако откажа? — Уени беше уплашен. Чувстваше се уморен, пиян и неспособен да разбере какво точно става.
— Как ще откажеш? Веднага ще подшушна каквото знам на божествената Хатусу или на нейния зидар. Или още по-добре — на онова куче Амеротке. Хайде, тръгвай, срещата е при дъба…
Разтреперан от страх, Уени се запъти към указаното място. Колкото повече се приближаваше до дървото, толкова по-силен ставаше воят на кучетата. Вестителят трепереше. Тази негова проклета слабост към богатствата! Толкова му се искаше да има пищна гробница и да се радва на скъпоценностите в нея, докато е жив. От там тръгна всичко. Тайният му посетител се бе свързал с него за първи път точно след пристигането на митанийците. Уени се беше ужасил колко много знае тази мистериозна личност за тайните му дела. Нямаше избор, освен да се съгласи с условията. Пък и подкупът не беше за пренебрегване…
Стигна до разперените като пипала на паяк клони на дъба. Долови някакво движение в близките храсти. Ослуша се за тайнствения глас и изведнъж замръзна. Тук, съвсем до входа на кучкарника, животните изведнъж и необяснимо бяха замлъкнали. Вгледа се към вратата в оградата да види къде са стражите, и за негов ужас съзря, че портите зеят отворени. Тръгна натам, но се подхлъзна в някаква локва. Локва? Но нали не беше валяло! Вгледа се отново. Явно някой беше излял голямо количество вода около мястото, където стоеше Уени. Вестителят протегна ръка и докосна водата. После приближи ръка до носа си и подуши. Не беше вода, беше кръв!
Скочи на крака. В този миг виенето започна отново, само че някъде съвсем наблизо. Уени зърна едно едро куче. Зад него за миг изникнаха и останалите от глутницата. Къде беше кучкарят? Стражите? Кой бе пуснал животните на свобода? Като в черен кошмар зверовете се спуснаха към него. Уени се опомни и хукна да бяга, преследван от настървената глутница.