Седма глава
Анубис обикновено е бил изобразяван в черно — цвета, който символизира прераждането
Трагедията потресе Амеротке.
Асурал и Пренхое го събудиха малко преди зазоряване и един през друг заобясняваха, че свещената глутница е на свобода и има много жертви. Амеротке се изми, приготви се веднага и следван от мърморещия Шуфой, забърза към града. Главният кучкар вече го чакаше с побеляло от страх лице. По високите части на храма вече бяха разположени стрелци, а Сененмут ръководеше действията с гневен поглед и присвити устни. Той кимна на Амеротке и рече:
— Приготви се да видиш нещо, което ще те накара да помислиш, че отново е настъпил сезонът на хиената!
Двамата минаха през градините и парка. Под едно кедрово дърво видяха прогизнали с кръв вързопи… не, остатъци от трупове, покрити с платнища: откъснати ръце и крака, разръфани тела, нахапани вътрешности. Имаше и трупове на кучета. Макар и мъртви, те изглеждаха все така ужасяващи и страшни. Бяха пронизани със стрели, а след това гърлата им бяха прерязани за по-сигурно. Муцуните им бяха омазани с кръв.
— Какво се е случило? — тихо попита съдията.
Сененмут не му отговори, защото в този миг до тях застана Мареб с небръснато лице и набързо намъкната роба, вързана с парче връв.
— Митанийците са се укрили по стаите си. Настояват да се върнат в Оазиса на палмите и да се посъветват с царя си. Твърдят, че тук не са в безопасност. Уанеф обясни, че имали обичай да стават рано, преди изгрев-слънце, и да принасят жертви в някое от светилищата си. Сега смятат, че глутницата е била пусната, за да ги разкъса…
— Има ли някой пострадал от тях? — попита нервно Сененмут.
— Не — отвърна вестителят, — но, са убедени, че е било капан, приготвен за тях…
— Добре, нека идат до Оазиса. Предполагам, и те са толкова объркани, колкото и ние самите. А говори ли с главния кучкар?
— Според него няма начин кучетата да са излезли сами. Всичко е било напълно обезопасено. Вратата към кучкарника е била здраво залостена. Имало е един пазач, но явно някой го е убил, взел е ключа му и е отворил вратата…
— А откъде ще знаят кучетата, че вратата е била отворена? — прекъсна го Амеротке.
— О, много просто. Очевидно трупът на пазача е бил оставен на входа. Освен това от пътеката до входа е била разлята кръв, кучетата са я подушили и са тръгнали по дирята.
— Колко души са убити? — Амеротке отправи въпроса си към Сененмут.
— Две танцьорки, които явно са били заспали в един от павилионите, четирима от патрулиращите стражи, един от по-низшите жреци, който е имал неблагоразумието да излезе навън, за да види каква е тази суматоха, и вестителят Уени.
Амеротке вдигна въпросително вежди и везирът отметна платнището от купчината трупове. Най-отгоре, макар и жестоко обезобразено, се виждаше лицето на царския вестоносец. Съдията зарови глава в ръцете си, а Мареб се преви в спазъм и повърна. Сененмут изчака малко, след това ги поведе към кучкарника. Под големия дъб седеше, обронил глава, главният кучкар. Щом ги видя, се изправи.
— Колко кучета са убити — попита Сененмут.
— Бяха общо трийсет и четири, убити са шестнайсет, две бяха ранени и аз им прерязах гърлото.
— Много са тихи в момента — отбеляза Амеротке.
— Сложих приспивателна отвара във водата им — сви рамене кучкарят. — Пък и са преситени. Сега ще спят до края на деня…
— Как се е случило? — попита Амеротке.
— От малкото, което знам — потърка зачервените си очи главният кучкар, — някой е дошъл и е убил пазача. Беше младо момче, но сега от него не е останало много… Умът ми не го побира… Толкова добре си вършеше работата. Не би се оставил лесно да го надвият… После явно убиецът е взел ключа от колана му, отворил е вратата и е довлякъл тялото му вътре… — кучкарят посочи следата по каменистата земя. — Не стига това, ами и е излял още кръв… — ето от тук, та чак до големия дъб…
— Това не е ли опасно и за самия убиец?
— Не, господарю Амеротке, на кучетата им трябва малко време, за да бъдат привлечени от мириса на кръвта. Отпърво те са предпазливи, подготвят се. После надделява инстинктът, но пак не тръгват, преди водачът им да даде сигнал. А после вече не може да ги спре нищо… Събудих се от виковете на пострадалите, но не можех да направя почти нищо. Пратихме съобщение до най-близкия отряд стрелци, а ние запалихме фенери, защото кучета се плашат единствено от огъня.