— Прочетете какво пише!
Амеротке пое свитъка и осъзна, че папирусът е много стар, доста сух, от онзи, който използваха писарите за документи. Имаше странни йероглифи, завъртулки и знаци. Амеротке разпозна думата „Синухе“.
— Да не би Уени, предрешен с тези одежди, да е убил Синухе? — попита Пренхое.
— Възможно е — съгласи се Амеротке. — Още повече че торбата очевидно е на Пътешественика…
Асурал поклати глава:
— Но това не е сигурно доказателство… Много странен е бил този Уени. Къщата му беше почти празна. Нищо друго не намерихме, нито следа.
— Бил е вестител — отвърна Амеротке. — Непрекъснато на път.
— Разпитахме един съсед — заговори Пренхое. — Някаква много странна жена била влязла в къщата на Уени вчера сутринта. Не можа да я опише точно, но успял да забележи, че носи перука и бродиран цветен шал.
— Уанеф! — възкликна Амеротке.
— Възможно е. Съседът не можеше да обясни защо, но си помислил, че гостенката е чужденка.
— Питахме го и за навиците на Уени — намеси се Асурал, — къде е харчел парите си, какво е правел. Очевидно единственото, за което Уени говорел, била прекрасната гробница, която бил купил за себе си и за съпругата си. Съседът рече, че вестителят непрекъснато ходел в нея и купувал дарове, за да я украсява…
Амеротке се изправи:
— Доколкото разбирам, нашият Уени определено е работел единствено за собствените си интереси. Може и да е бил вестител на Хатусу, но е бил подкупен от митанийците да открадне Славата на Анубис и ръкописа на Синухе. Поне всичко сочи натам…
Съдията остана така, дъвчейки устната си. Беше чувал за хора като Уени, които смятаха купуването и украсата на хубава гробница за най-голямата цел на живота си. А и на смъртта си. Често богатите гробници в Града на мъртвите бяха не само знак за високо обществено положение, но и… Амеротке се усмихна.
— Какво има, господарю?
— Пригответе се! — той тръгна към вратата. — Отиваме в Некропола. Знам къде Уени е скрил ръкописа на Синухе!
Брегът на Нил беше изпълнен с хора, когато Амеротке и двамата му придружители се качиха в малката рибарска лодка, която хората от простолюдието използваха, за да се прехвърлят на другия бряг. Жегата вече беше мъчителна, а над водата кръжаха рояци мухи и комари. Самата река сякаш беше задрямала следобеден сън.
— Отивате да видите гробниците си, а? — попита единият от лодкарите. — И аз бих искал да си имам една хубава мъничка гробница, да ходим там по празници с роднините и да им показваме какво си имаме… — погледна наляво към Амеротке. — Ти имаш ли си гробница, господарю?
— Малка — отговори Амеротке. — За родителите ми и за по-големия ми брат.
Асурал го погледна изненадано. Амеротке рядко споменаваше по-възрастния си брат, около когото имаше някакъв неясен скандал, потънал в дълбините на времето. Съдията обърна глава, показвайки, че не желае да продължава разговора. Загледа се в уличките, магазините и работилниците по отсрещния бряг. Над Некропола се издигаше червеникава скала, наречена Западния връх и посветена на богинята змия Мерецегер.
— Не забравяйте богинята на Западния връх — промълви Асурал любимата си молитва, — тя покосява моментално и без предупреждение.
— Може би не точно днес — сряза го Амеротке.
Лодката забави ход, свалиха платното, а водачът сръчно докара съда до кея. Амеротке плати един къс мед, благодари и слезе на брега. Поеха по пътя, който се извиваше към Некропола и свършваше пред новото светилище на Озирис. Продължиха нагоре и навлязоха в Града на мъртвите. Въздухът беше изпълнен със задушлив мирис на природна сода, сол и благовония.
Отминаха пазара и тръгнаха по пътеката към сградата, където се помещаваха архивите, списъците на гробниците и канцеларията на надзорника на Некропола. На входа ги посрещна дебел набит мъж, който размахваше ветрило пред лицето си. Амеротке се представи и рече:
— Трябва да видя гробницата на вестителя Уени.
Надзирателят се подвоуми и се заоправдава, че не можело току-така да отваря гробниците на клиентите си.
— Размърдай си дебелия си задник, иначе скоро и на теб ще ти трябва гробница. Тук сме по поръка на божествения фараон.
Надзирателят изхвърча с неподозирана пъргавина до вътрешността на канцеларията си, коленичи до една плетена постелка и извади регистъра. Минута по-късно начело с подтичващия надзирател съдията и сподвижниците му се отправиха по пътеката към гробницата на Уени. Катеренето не беше лесно в най-голямата горещина на деня и скоро бяха вир-вода от пот. По пътеката нямаше жива душа. Накрая спряха пред изсечен в скалата просторен отвор, който беше затулен с огромен каменен блок, носещ официалния печат на надзирателя.