— Трябваше да заключиш вратата! — изсъска й Хети.
— Прекалено беше заета с предстоящото удоволствие… — гласът беше нисък и неясен, сякаш човекът, мъж или жена, говореше иззад маска. — Моля ви, не се тревожете. Заплашва ви опасност само ако мръднете от леглото.
Хети присви очи. Посетителят явно полагаше доста усилия да преправя гласа и интонацията си.
— Какво искаш? — попита жрецът несигурно.
— Нищо. Само ще поседя и ще погледам как двамата се гушкате…
— Остави ни на мира! — извика Хети. — Аз съм жрец и не съм женен, Ита също е свободна…
— Да — дойде сухият отговор. — Но връзката ви ще се стори твърди интересна на Амеротке, съдията с всевиждащите очи.
— Той е глупак — изрече презрително жрецът. — Какво, като научи?
— Стига празни приказки! — изсвистя още една стрела и с тъп звук се заби в стената. — Къде е Славата на Анубис?
— Не сме го взели ние…
— „Ние“? Значи признаваш, че прелестната Ита е замесена? Не сте го взели, значи? Амеротке обаче е убеден, че сте!
— Ти пък откъде знаеш?
— Проста логика. Немрат е убит. Ти си пазел пред светилището, вратата е била заключена, а ключът е намерен у Немрат. Трябва да се случи нещо свръхестествено, за да повярва човек, че ти нямаш нищо общо с това.
— Ако Амеротке ме смяташе за виновен — самоуверено отвърна Хети, — отдавна да ме е арестувал.
— Глупак! Естествено, че няма да го направи. Ти си жрец, значи не могат да те измъчват, а нямат никакво доказателство срещу теб. И все пак кажи ми: — твоя ли беше идеята или на Уени?
— Уени? — попита Хети. — Кой е той?
— Освен че си глупак, си и нескопосан лъжец. Много добре знаеш кой е Уени, египетският вестител, който работи за нас, митанийците…
Хети замръзна. Защо посетителят направи такова признание? До него Ита с усилие се размърда от уплаха си. Долната й устна затрепери. Хети я сграбчи за китката:
— Какво искаш? Кажи ми и си върви — примоли се той.
— Славата на Анубис. Как го откраднахте? — шептеше безмилостно гласът.
— Не мога… да отговоря на този въпрос.
— Знам, че аметистът е у вас. Какво смятате да правите с него? Да го занесете на пазара и да го продадете? Веднага ще ви хванат. Да го предложите на нубийците? Не! Не става. Да го нарежете на по-малки късове? Твърде опасно и трудно ще ви е. Трябва да решите тук и сега!
— Да, но… ако предположим, че си прав — треперливо изрече Хети, като внимателно подбираше думите си, — казвам „ако предположим“… как ще ме увериш, че не си изпратен от съдията Амеротке да ми поставиш капан?
На пода тупна нещо.
— Вдигни го и се върни на мястото си! — нареди гласът. Хети се наведе, взе кръглия печат с инкрустиран скарабей и го завъртя из пръстите си. — Внимателно! — настоя гласът.
Жрецът разпозна царския печат на Тушрата.
— Може и да си го откраднал…
— Да, но не съм! — на пода издрънча кожена кесия. — За теб е!
Хети я взе и нетърпеливо отвърза връвта. Изсипа съдържанието й в ръка: блестящи миниатюрни златни блокчета.
— Има и още — обади се гласът. — Много повече от това, което ви е предложил Уени. Знам, че изчаквате. И добре правите. Но когато всичко се уталожи, ще чакам от вас следния сигнал: Ита има една огърлица от корналини със златен скорпион в средата… Виждаш ли колко внимателно сте следени? В деня, в който сте готови да ми дадете аметиста, а това трябва да е денят, в който митанийците си тръгват от Тива, Ита ще се появи с огърлицата си до езерото пред сградата, в която са настанени пратениците. Хети, ти ще се погрижиш Славата на Анубис да се намира в тази стая — в малка кутия върху тази масичка. Двамата с Ита няма да стъпвате тук през целия ден. Когато се върнете, Славата на Анубис няма да го има, а вие двамата ще бъдете по-богати, отколкото някога сте си мечтали…
— Как мога да бъда сигурен? — изръмжа Хети.
Посетителят хвърли още една кесия на пода.