— Дадено — съгласи се той с дрезгав глас. — Значи стражите няма да ми идват на гости? А? Обещаваш ли?
Шуфой въздъхна, отвори кесията си, извади два малки къса сребро и ги сложи на масата.
— Ще бъдеш в безопасност, а тези са за теб.
— Добре! — Ловецът на крокодили понечи да вземе среброто, но Шуфой го плесна по ръката.
— Първо да чуем какво имаш да ни кажеш!
Ловецът поклати невярващо глава при демонстрираната липса на доверие, взе торбата си и я изсипа на масата. Ножовете издрънчаха. Шуфой взе един и се вгледа в странната резба на костената дръжка с глава на озъбено куче.
— Купих ги… — прокашля се Ловецът на крокодили.
— Открадна ги — прекъсна го Шуфой.
— Взех ги на заем — ухили се ловецът — от един търговец, когото срещнах в Мемфис. Изработени са от някакъв ханаански майстор. Не можах да ги продам там, затова ги донесох в Тива. Нямам разрешително за пазара, та останах малко в сянка. Уени си купи…
— Сигурен ли си, че е бил Уени? — намеси се Мареб.
— О, да, познавах Уени добре. Той далеч не беше онова добро момченце, за което го мислите.
— Той беше вестител на царицата — докачено издекламира Мареб.
— Ако трябва да бъда напълно откровен — изсумтя Ловецът на крокодили, — пет пари не давам, дори и да е бил син на фараона. Хората не са такива, каквито изглеждат. Уени купи два ножа. Даде ми едно от онези — и посочи среброто върху масата. — Бях много доволен.
— Не се и съмнявам — прекъсна го Шуфой. — Предполагам, си чул, че са откраднали Славата на Анубис?
Усмивката на лицето на ловеца изчезна.
— Какво намекваш?
— С такъв нож е бил убит Немрат, жрецът пазител.
Ловецът покри лицето си с длани. Когато ги махна, цялата му самоувереност се беше изпарила. Погледна устремено към вратата, после към задния вход, зад който беше изчезнал Сянката…
— На твое място не бих си тръгнал — заяви Шуфой.
— Ама… Не знаех за това — запелтечи мъжът.
— Но си чул за кражбата, нали?
— Цяла Тива говори за това. Нали знаеш какви клюкари са жреците? — щракна с пръсти: — Значи това е замислял Уени…
— Хайде, разказвай — усмихна се Шуфой. — Познавам те добре. Сигурен съм, че Уени ти е платил за още нещо, освен за ножовете.
— Да, плати ми. Каза, че имал нещо за продаване, нещо много ценно… Не! — Ловецът на крокодили се удари по челото. — Той каза, че имал две неща. Едното не пожела да назове, а другото беше някаква книга, ръкопис…
— Синухе? — не се сдържа Мареб.
— Кой? — попита неразбиращо ловецът.
— Синухе Пътешественика.
— Не знам, ама като се замисля, той трябва да е бил. Разбира се! — Ловецът на крокодили отпи голяма глътка от халбата си. — Той също е поел последния си път към далечния хоризонт, нали? Последно пътешествие, ха-ха? Хм, както и да е. Уени дърдореше много, искаше да продаде онези неща. Попитах го на кого и дали да отскоча до Оазиса на палмите. Уени ми се усмихна и поклати глава. Отвърна, че ще е най-добре да се свържа с либийците или с нубийците…
В този миг по пода притича един едър плъх, при което Шуфой подскочи, вирвайки крака, и блъсна стола си, като сграбчи празната си халба.
— Какво е това място? — измуча той към недоспалия обезобразен собственик. — Не можете ли поне да опазите пода си?
— Няма нужда да се тревожиш от плъховете — изсмя се собственикът. — За тях си имаме змии.
Шуфой му хвърли убийствен поглед и се върна на мястото си.
— Мразя плъхове — заяви той — независимо дали са с два или с четири крака.
— Уени беше плъх — съгласи се Ловецът на крокодили, — и то много по-опасен, отколкото си мислите. Познаваш ме, Шуфой. От пръв поглед разбирам кой в този град е дошъл да търгува и кой — да шпионира. Пия си бирата и с либийци, и с митанийци. Винаги знам към кого трябва да се обърна, ако искам да пробутам някоя по-особена стока. Но не и Славата на Анубис! И понятие си нямах защо Уени купи ножовете. Колко малък е светът! Аз откраднах ножовете и ги продадох на Уени, той пък откраднал аметиста и убил Немрат… Какво, и Синухе ли е бил убит с такъв нож?
Вместо да му отговори, Шуфой попита:
— На други хора продавал ли си такива ножове? Имената Хети и Ита говорят ли ти нещо?
Ловецът на крокодили поклати глава.
— Познавах Немрат като собствената си длан — каза той. — Вечно беше като разгонен, като пръч. Няма бардак в Тива, който да не е бил удостояван с присъствието му…