— Красива ли съм, Амеротке?
— Да, като зорницата, а също и непостоянна като луната…
Усмивката й изчезна, когато долови лекия му сарказъм.
— Желаеш ли ме, Амеротке?
— Не, господарке.
— Не? Защо? — във въпроса й прозираше момичешко любопитство.
— Желая съпругата си, а не богиня.
Хатусу докосна върха на носа му.
— Пак се измъкна. Колко си остроумен, Амеротке! Истинско съкровище! — тя се завъртя кокетно и отиде до малка масичка от акациево дърво, върху която бяха оставени най-различни бели вина. Върна се до стола си и направи знак на съдията да седне до нея. Отпи от чашата си и се облегна назад. Изведнъж от лекомислена флиртаджийка тя се преобрази в сериозен държавник: — Митанийците си тръгнаха. Ти, Амеротке, ще ги последваш. Ще те придружи вестителят Мареб. Ще предадеш поздравите ни на Тушрата. Ще го увериш, че убийствата в храма на Анубис не са наше дело. Ще потвърдиш желанието ни за мирно уреждане на нещата — Хатусу замълча за момент. — Освен това внимателно се опитай да разбереш какво се крие в главата му, ако това въобще е възможно — тя посочи кожената торба на пода до стената. — Интересува ме дали е знаел за убийството на Синухе, за кражбата на ръкописа му и за изчезването на Славата на Анубис? А също и дали има пръст във всичката тази мръсотия! После се върни тук да ми докладваш! — размахвайки ръка, му заповяда царицата.
— Лагерът на Тушрата — обади се Сененмут — е в Оазиса на палмите. Установили сме изкуствена граница, неутрална зона, широка ивица ничия земя между оазиса и нашите конни ескадрони. Конниците ще те заведат до Макра, самотно каменисто възвишение навътре в Червените земи. После двамата с Мареб ще се оправяте сами. Митанийците ще ви посрещнат и ще ви ескортират до лагера си — Сененмут присви устни, грубото му лице беше сбръчкано, а клепачите му — натежали за сън. — Ще се отнасят към вас с необходимото уважение. Дръж Мареб близо до себе си. Него не го обичат и след малко ще ти обясня защо. Внимавайте какво ядете и пиете. Надвечер ще тръгнете и ще се присъедините към ескадрона, който ще ви чака при Макра. Те ще ви върнат в Тива. А сега, скъпи ми Амеротке, докъде стигна с откритията си?
— Славата на Анубис? — попита властно Хатусу.
— Все още не съм го открил, божествена — Амеротке умишлено избегна раздразнения й поглед, — но подозирам кой е крадецът. Засега обаче не разполагам с доказателства. Колкото до останалите смъртни случаи… — съдията разтвори ръце, — танцьорката и Снерфу са били отровени. Пълна загадка е как им е била дадена отровата. На път за насам размишлявах върху смъртта на Уени. Има много начини да се убие един човек, но защо е трябвало да умре именно така? — Хатусу го гледаше неразбиращо. Амеротке поясни: — Можеха да го уцелят със стрела, да го отровят, да го удушат… Защо им е било да го примамват, за да бъде разкъсан от глутница кучета? Толкова ужасна смърт! Сякаш убиецът е искал да го затрие изцяло, телом и духом, да няма труп за балсаматорите… Това ме кара да мисля, че някой е имал лични сметки за уреждане с Уени. Но все още не зная кой и защо — след това Амеротке разказа онова, което беше научил от Ловеца на крокодили.
Лицето на Хатусу побеля от ярост:
— Какъв разбойник! Ще наредя да го разчекнат!
— Боя се, че той вече е напуснал Тива. Но Ловецът на крокодили е без значение. Важна в случая е информацията, че Уени е бил убиец, при това професионалист. Убил е жена си заради изневяра, а също и любовника й Хордет, когото е заровил е един изоставен храм. Подтикван от Ловеца на крокодили, Уени постепенно е започнал да харесва убийствата. Няма съмнение, че той е купил ножа, с който е бил убит Немрат. Следователно е възможно да е замесен и в кражбата на аметиста. Убеден съм, че Уени е убил и Синухе и е скрил ръкописа му в гробницата си заедно с много други съкровища. Покойният ви вестител има много грехове, но не мисля, че имаме основание да го подозираме за смъртта на хесетката. Защо му е да я убива? А овцете от стадото и рибките? За тях трябва да търсим друг извършител, този, който уби самия Уени и нападна Мареб и моя слуга. Единствената ни следа е тайнствената чужденка, която съседите на Уени са видели близо до къщата му…
— Митанийка? Уанеф? — очите на Хатусу засвяткаха от гняв.
— Няма доказателства, господарке, още повече че Уени е притежавал ръкописа на Синухе и е планирал да го продаде на либийците. Но най-голямата загадка е как се вписва смъртта на Снерфу сред всичко останало? — Амеротке се облегна на стената и въздъхна. — Това е всичко, което знам.