— Е, ние също можем да добавим нещо. Покажи му! — усмихна се царицата.
Сененмут му подаде парче пергамент с разкривени, набързо написани йероглифи. Амеротке не успя да ги разчете.
— Това е митанийско писмо — обясни везирът. — Съобщение от Тушрата за пратениците му. Заловихме го случайно, носеше го някакъв пустинник, използван като куриер за лични писма до Уанеф. Преводът е приблизително следният: „От Тушрата, цар на Митани, до неговата любима заварена сестра. Научихме за събитията в храма на Анубис. Предупреждаваме ви, че преговорите трябва да бъдат завършени въпреки всичко, но сърцето ни би било изпълнено с радост, ако онова, което блести най-ярко, и онова, което носи безкрайно знание, попадне в нашите ръце…“
— Славата на Анубис и ръкописът на Синухе? — поинтересува се Амеротке. — Значи Тушрата е разбрал, че са били откраднати, и, съвсем естествено, е пожелал да ги притежава…
— Писмото продължава — рече Сененмут, — „Убедени сме, че можете да използвате Градинаря.“
— Уени? — сякаш изплю името Хатусу.
— „Но преди това трябва да се справите с мръсните чакали, които ходят по петите ви…“
— Дали има предвид нас? — попита Амеротке. — Странно — прошепна той, — защо не споменава Хиената, доверения им шпионин?
— „И се погрижете за безопасността на нашите хора — продължи да чете Сененмут. — Ако е необходимо, върнете се в Оазиса на палмите, за да се посъветвате. Не се оттегляйте от преговорите, мирното споразумение е много важно за нас сега. Внимавайте с вестителя Мареб, той има доста причини да ни мрази.“
— Как иначе — обясни Хатусу, — митанийците убиха баща му и брат му.
— „Не се доверявайте твърде много на Градинаря — върна се към четенето везира, — нито на Сененмут.“ Това е — Сененмут остави папируса на пода.
— Значи всичко се върти около Уени — замисли се Амеротке. — Египетски вестител през деня и митанийски шпионин нощем. Но май в крайна сметка е работел единствено за себе си.
— Подкупили са Уени заради брака му с митанийка, но после са открили истината за него от Ловеца на крокодили или пък от либийците — тропна с крак Хатусу. — Тушрата е искал ръкописа на Синухе заради сведенията, а Славата на Анубис — за да ни направи за смях. Когато са разбрали, че на Уени не може да се разчита, са решили да го убият.
Амеротке се изправи и протегна ръка към кожената торба с ръкописа на Пътешественика, която лежеше в краката на фараона:
— Ще ми позволите ли да огледам ръкописа по-внимателно?
— Разбира се — усмихна се царицата, — но внимавай с него. И трябва да заминеш, преди да е съмнало! — Амеротке взе торбата. Обърна се, за да коленичи, но Хатусу стана, повдигна се на пръсти и го целуна по бузите. — Не е нужно да коленичиш — прошепна тя. — Ти си приятел на фараона!
Съдията кимна на Сененмут и излезе. Шуфой и Пренхое го чакаха в преддверието и пристъпваха нетърпеливо от крак на крак.
— Съобщение от господарката Норфрет! — извика джуджето. — Ключът от ковчежето й…
— Не сега! — прекъсна го Амеротке. Погледна към прозореца: вече беше нощ. — И утре е ден!
Напусна Дома на милион години, стиснал здраво ръкописа на Синухе. Запъти се към храма на Анубис, без да забелязва тъмната фигура, която го следваше неотклонно.
Десета глава
Наричат Анубис „Този, който стои на върха на планината на мъртвите“
Бойната колесница беше изработена от леко дърво, за да бъде бърза и подходяща за атаки. От вътрешната страна бе тапицирана с кожа, за да не пропуска вражеските стрели и пясък. Отвън бе обкована с бронз и подсилена с мед. Амеротке се взираше през прозорчето назад към Тива. Все още беше ранно утро и хладният дъх на Амон ласкаво развяваше гъстите гриви на двата бързи коня, наречени Гордостта на Хатор и Красотата на Изида. Мареб уверено държеше дългите юзди и умело направляваше колесницата.
Амеротке и вестителят вече бяха оставили придружаващия ги ескадрон след себе си и сега летяха като вятъра през сухия омагьосващ пейзаж на Червените земи. Небето се озари от искрящата светлина на зората. Първите лъчи от изток мигновено променяха цвета на сивите скали и на редките храсти. Амеротке винаги се бе възхищавал на красотата на пустинята рано сутрин. Пясъкът ставаше червеникаво лилав, скалите порозовяваха, сухите шубраци преливаха в нюансите на кафявото. Погледна другаря си. Мареб беше съсредоточен в управлението на колесницата — вниманието му бе изцяло заето от това да води конете покрай острите камъни и вдлъбнатините в пясъка. Амеротке затвори очи.