Съдията се изненада колко оживено бе мястото — всяка педя беше заета от шарени палатки, ограждения за конете, битови приспособления, открити навеси. Но хаос цареше само на пръв поглед, всъщност лагерът беше устроен много добре: покрайнините бяха защитени с насипи и групирани бойни колесници, а в средата бяха разположени шатрите на жените и децата.
Навъсените митанийски войници ги отведоха до голямото езеро на оазиса. Там под хладната сянка на смоковниците и палмите бе разположен разкошният царски павилион. От високите пилони отпред се развяваха цветни знамена, а на пост до входа стояха ханаански наемници с бели поли и бронзови набедреници.
— Славни Амеротке, радвам се да ви видя… — Амеротке се обърна. Срещу него се усмихваше Уанеф, облечена в тъмнозелена роба с бял шал около раменете. — Надявам се, пътуването ви е минало добре?
Амеротке се поклони.
— Надявам се да е толкова добре и когато се връщаме.
— Цар Тушрата е готов да ви посрещне. Той е много разтревожен от убийството на личния му пратеник и се надява на потвърждение от ваша страна — Уанеф внимателно подбираше думите си, — че всичко е наред — погледна към Мареб и усмивката й изчезна. — Последвайте ме!
Тя ги отведе в царската шатра. Отначало Амеротке беше зашеметен. Вътрешността беше тъмна, но много хладна. Той спря, докато объркването му премине, а после се огледа. Пъстри черги покриваха земята. Върху малки масички бяха поставени купи с плодове и напитки, а около масичките бяха струпани украсени възглавници. От кадилниците се издигаха кълба ароматен дим. Слуги с шарени ветрила безшумно раздвижваха въздуха.
Първата част на павилиона беше преддверие. Тушрата ги чакаше във втората зала седнал с кръстосани крака върху атлазени възглавници. От лявата му страна стояха Хунро и Менсу. Уанеф отиде и седна от дясната му страна. Царят бе облечен в бяла роба, а през гърдите му минаваше червена лента със златни нишки. На ушите му висяха големи перли, а около врата му имаше великолепна огърлица от скъпоценни камъни. Беше висок, мускулест, с грубо жестоко лице и дълга до раменете коса. Мустаците му бяха обръснати, а брадата — внимателно накъдрена и намазана с масла. Не погледна Амеротке открито, а го изгледа изпод рунтавите си вежди.
— Разбирам езика ви — пророни той без предварителен поздрав или други официалности. После ги подкани с жест да седнат пред него. Мареб и Амеротке се подчиниха. Слуги им поднесоха изстудено вино и захаросани фурми. Амеротке взе виното, но отказа храната. Тушрата взе една купа и започна да пълни устата си с фурми, като мляскаше шумно в знак на презрение. — Очаквам да ми обясните смъртните случаи, съпътстващи мирните преговори!
— Не съм дошъл да обяснявам нищо, господарю — отвърна Амеротке. — Защо да обяснявам неща, за които Египет не е отговорен?
— Един от моите пратеници беше убит!
— Един от нашите вестители също.
Тушрата зачопли с нокът зъбите си и се усмихна.
— Тогава защо сте тук, уважаеми Амеротке? Защо не сте в Залата на двете истини?
— Египет иска мир — отвърна съдията, — но при условията на божествената Хатусу, дъщеря на Ра. Колкото до смъртта на Снерфу, Египет не носи отговорност за нея. Тук съм, за да ви уверя в това.
Амеротке не обърна внимание на протестния вой на Хунро и Менсу. Лицето на Уанеф не издаваше нищо.
— Какво искате да кажете? — кресна Тушрата. — Че Снерфу е бил убит от митанийска ръка?
— Вие го казвате, господарю. Освен това не съм много сигурен с какво мога да ви изненадам при разкритията за изчезването на аметиста Славата на Анубис, за смъртта на Синухе Пътешественика и за кражбата на ръкописа му…
Жълтеникавото лице на Тушрата се зачерви от гняв.
— Не дойдохме в Египет, за да крадем…
— Значи не знаете нищо за всичко това?
Тушрата поклати глава. Уанеф се изкашля, за да прочисти гърлото си. Гривните й издрънчаха. Съдията бе убеден, че това е знак за Тушрата да се въздържа.
— Уважаеми Амеротке — рече тя, — онова, което знаем за смъртта на вашия вестител Уени…
— Той беше предател — прекъсна я съдията, — готов да продаде себе си и всичко на онзи, който предложи повече. Това включваше ли и вас, господарке?
— Уени беше шпионин — усмихна се виновно Уанеф. — Той мамеше обаче и нас… — тя сбърчи вежди, — но така правят всички предатели, нали? Научихме — каза тя и си пое въздух, — че Уени е убил Синухе. Взел е ръкописа и го е скрил в гробницата си в Некропола. Освен това е откраднал и Славата на Анубис, но се е опитал да го продаде на други, не на нас…