Станах и тя ми помогна да си облека якето.
— Смешното е — каза после, — че това имение вероятно ми принадлежи сега. Същото важи за имота в Брентууд и за останалата част от състоянието на Хъкълови. Аз съм единствен наследник на Стюарт. Ние написахме завещанията си преди години. Той никога не обсъждаше финансови въпроси с мен и затова не знам колко точно ми е оставил, но парите трябва да са доста. Става дума за купища ценни книжа и недвижими имоти по цялото крайбрежие. Теоретично аз съм богата жена. Приличам ли ви на такава?
— Няма ли начин да се свържете някак с изпълнителя на завещанието?
— Изпълнителят е един от съдружниците в адвокатска фирма на Едуин Хейдън. Почти съм сигурна, че и той е един от тях. Мога да мина и без това състояние, щом всичко, което ще видя от него, ще бъде едно богаташко погребение.
Тя използва един стол, за да се измъкне през прозореца. Последвах я. Тръгнахме към голямата черна къща.
— Вие се занимавахте с децата от училището. Как са те?
— Много добре. И прогнозите са добри. Вече са учудващо устойчиви.
— Това е хубаво.
След още няколко крачки добави:
— А родителите, те мразят ли ме?
— Някои от тях. Други се държаха учудващо лоялно и ви защитаваха.
— Радвам се. И аз си мисля често за тях.
Тя ме придружи до началото на блатото.
— Няма да ви изпращам по-нататък. Как се чувствате?
— Скован, но не е нищо сериозно. Ще живея.
Протегнах й ръка и тя я пое.
— Успех — ми каза.
— На вас също.
Запромъквах се през плевелите и калта, изморен и премръзнал. Когато се обърнах, тя вече беше изчезнала.
Прекарах по-голямата част от връщането с ферибота в столовата на кораба с чаша кафе в ръка, опитвайки се да подредя мислите си. След като се озовах благополучно в хотела, завъртях един телефон до участъка на Майло. Оттам ми казаха, че не е на работа и е по-добре да го потърся на домашния му телефон. Послушах съвета им и от другата страна слушалката вдигна Рик Силвърман, стар приятел на Майло.
— Здрасти, Алекс. Нещо пращи. От далеч ли се обаждаш?
— От Сиатъл. Майло върна ли се?
— Не. Утре го очаквам. Замина на импровизирана почивка в Мексико, но на мен ми прилича повече на пътуване по работа.
— Така си е. Иска да проучи миналото на един тип на име Маккафри.
— Знам го. Свещеникът с детския дом.
— Майло да е казвал какво точно е предизвикало неочаквания му интерес към Мексико?
— Момент да помисля. Той спомена, че се бил обадил в местния полицейски участък — беше някакво малко градче, забравих му името — и те започнали да го разиграват. Казали, че има интересна информация, но ще трябва да дойде лично, за да си я получи, а удоволствието ще му струва известна сума в зелено. Аз се изненадах — винаги съм си мислил, че ченгетата си помагат помежду си — но той ми каза, че нещата винаги са стояли така.
— Това ли е всичко?
— Това е. Покани ме да го придружа, но пътуването не се връзваше никак с графика ми. Тъкмо ми се задаваше поредното 24-часово дежурство и щеше да е твърде сложно да уредя нещата с някой от колегите за толкова кратко време.
— Чувал ли си се с него откак замина?
— Не. Само получих една картичка от летището в Гуадалахара. Стар селянин, който дърпа магаренцето си на фона на гигантски, пластмасов на вид кактус. Класика. Надписът гласеше: „Иска ми се и ти да си тук“.
Засмях се.
— Ако се обади, кажи му да ми звънне. Имам още нова информация за него.
— Непременно. Нещо по-конкретно?
— Не. Просто нека ми се обади.
— Окей.
— Благодаря. Надявам се, че идеята да се видим скоро, все още е в обращение.
— Определено е. Може би още щом се върне и успее да позакрепи малко нещата в участъка.
— Добре ми звучи.
Съблякох се и огледах ръката си. Кървеше едва-едва, но като цяло положението не изглеждаше трагично. Пък и Ким Хикъл се беше справила доста добре с превръзката. Половин час упражнения за разтягане и две-три карате кати10 свършиха чудесна работа. После се потопих за двайсет минути в горещата вана и в резултат на всичко това се почувствах почти като нов.
Обадих се на Робин, но никой не вдигна, облякох се и излязох, за да вечерям. Бях си харесал едно ресторантче от предишното си идване до Сиатъл — кедрова ламперия плюс чудесна гледка към Лейк Юниън. Отскочих дотам и си поръчах специалитета — сьомга, печена на дървени въглища, салата „Рокфор“, картофи, боб, кошничка с топли малцови хлебчета и две бутилки „Куурс“. Накрая изсипах върху всичко това порция шоколадов сладолед и двойно кафе и с пълен стомах се насладих на залеза над езерото.
10
Ката е съчетание от движения, удари и блокове в карате, обединени в едно упражнение. — Б.пр.