— Почивката ми е чак в десет, но какво пък толкова, ще преживеят и без мен, нали така?
— Определено.
— Само ще отскоча до момичешката стаичка да се пооправя.
Тя подръпна тук-там косата си, взе си чантичката и излезе от офиса.
Още щом вратата се затвори зад гърба й, аз се озовах с няколко бързи крачки до шкафа с документите. Чекмеджето, което тя бе отворила, носеше табелка „Личен състав — А-Е“. Две чекмеджета по-долу открих онова, от което се нуждаех. То също се озова в доброто ми старо куфарче.
Когато тя се появи отново — поруменяла, нагласена и ухаеща на нелош парфюм, аз вече я очаквах, застанал чинно до вратата. Подадох й ръка и Кора я пое.
В кафенето изслушах изповедта й — за развода й (седемгодишна рана, която така и не можела да заздравее), за дъщеря й (седемнайсетгодишно девойче, което я подлудявало със същите номера, които тя погаждала на родителите си някога), за проблемите с колата, за това, колко били безчувствени шефовете й и като логичен финал — колко несправедлив бил животът.
Чувствах се странно, докато опознавах за пръв истински една жена, в чието тяло вече бях прониквал. До този момент някак ми бе убягвал фактът, че в подобен простичък, откровен разговор може да има повече интимност, отколкото в няколкото часа прекарани в разюздан секс.
Разделихме се като приятели.
— Намини пак, Алекс.
— Непременно.
Докато вървях към паркинга, си мислех колко лесно съм започнал да преглъщам напоследък хапа на двуличието. Винаги съм се ласкаел с мисълта, че съм човек, който държи на това да остане верен на себе си. Но през последните няколко дни започваше да ми става нещо като навик да се промъквам като крадец, да прикривам част от истината, да лъжа, докато гледам хората в очите и да проституирам на емоционална основа.
Сигурно причината беше в хората, с които ми се налагаше да си имам вземане-даване.
Подкарах колата към едно уютно италианско ресторантче в Западен Холивуд. Когато пристигнах, заведението току-що бе отворило врати и аз, естествено, се настаних в любимото си ъглово сепаре. Поръчах си винен сос, порция лингуини с масло и чесън и бутилка „Куурс“.
Един тътрещ краката си келнер ми донесе бирата. Докато чаках за храната, отворих куфарчето и прегледах плячката си.
Медицинският файл на Тауъл надхвърляше четирийсет страници — голяма част от тях бяха ксерокопия на дипломи, сертификати и грамоти. Биографията му обхващаше двайсет страници рекламаджийство, лишено и от най-малък намек за евентуални публикации — той беше участвал като съавтор в изготвянето на един доклад по време на практиката си като стажант-лекар, но с това се изчерпваше всичко — но пък за сметка на това солидно гарнирано със списък на телевизионни интервюта, речи, изнесени по различни поводи, и свидетелства за работата на доброволни начала за „Ла Каса“ и други подобни институции. Това очевидно не му бе попречило да стане пълноправен клиничен професор в медицинския факултет. Толкова по въпроса за академичната взискателност.
Келнерът донесе салатата и кошничка с ухаещи рулца. Хванах салфетката с една ръка и започнах да прибирам с другата документите обратно в куфарчето, когато една интересна подробност привлече вниманието ми.
В графата „Завършени колежи и университети“ фигурираше „Джедсън Колидж“, Белвю, щата Вашингтон.
20.
Прибрах се вкъщи, обадих се в „Ел Ей Таймс“ и попитах за Нед Бионди. Бионди беше автор със стаж във вестника, нервен тип с непогрешим усет за сензацията. Преди няколко години бях лекувал дъщеря му от анорексия неуроза4. Тогава Бионди не можа да намери парите, за да плати за лечението, отчасти заради журналистическата си заплата, отчасти заради страстта си по залаганията на коне, но момичето беше наистина зле и аз просто махнах с ръка. Беше му необходима година и половина, за да ми се издължи. Дъщеря му се оправи след няколко месеца, въпреки безбройните учудващо вкостенели за седемнайсетгодишно хлапе пластове на самоомраза, които ми се наложи да смъкна от съзнанието й. Все още я помнех ясно — висока, тъмнокоса, облечена с тениска и джогинг шорти, които само подчертаваха кокалестата й структура. Това девойче с нездравословен пепеляв тен се люшкаше неудържимо между състояния на дълбоко, мрачно, унесено и непробиваемо мълчание и пристъпи на хиперактивност, при които беше склонна да пробяга десетина километра на ден.
Успях да я уредя в „Уестърн Педиатрик“, където остана три седмици. Това и последвалите месеци психотерапия успя все пак да й помогне да се справи с мисълта за твърде красивата си майка, твърде атлетичния си брат и твърде интелигентния си баща…