— Бионди…
— Нед, Алекс Делауер се обажда.
Отне му секунда да разпознае името ми без титлата отпред.
— Докторе! Как сте?
— Нормално. Как е Ан Мари?
— Много добре. Привършва втората си година във „Уитън“, Бостън. Изкарва шестици. Има и няколко петици, но това не я паникьосва. Все още е твърде взискателна към себе си, но, изглежда, приема далеч по-спокойно мисълта, че в живота има не само върхове, а и спадове. Теглото й се е заковало на четирийсет и шест.
— Страхотно. Поздравете я специално от мен.
— Непременно. Благодаря, че се обадихте.
— Всъщност не само професионалната загриженост ме накара да ви потърся.
— Да? — В гласа му се промъкна напрегната нотка.
— Имам нужда от услуга.
— Само я назовете.
— Довечера летя за Сиатъл. Трябват ми някои преписи на документи от един малък колеж недалеч от града. „Джедсън“.
— Успяхте да ме изненадате. Мислех си, че става дума за кратка бележка за някоя книга в неделния брой. Това звучи сериозно.
— Така е.
— „Джедсън“. Сещам се за колежа. Ан Мари щеше да кандидатства там — помислихме си, че в малък колеж ще й е по-приятно — но цените бяха с петдесет процента по-високи от тези във „Уитън“, „Рийд“ и „Обърлин“. За какво са ви тези преписи?
— Не мога да кажа.
— Докторе — той се засмя, — не размахвайте наденица под носа на помияр. Аз съм професионален търсач на сензации. Само да надуша нещо завъртяно и после и господ не може да ме спре.
— Защо си мислите, че става дума за нещо „завъртяно“?
— Защото набавянето на документи по втория начин не е докторска работа. Това е по-скоро по моята специалност.
— Не мога да навлизам в подробности, Нед.
— Аз умея да пазя тайна, докторе.
— Не. Не точно сега. Освен това не искам да ви изкушавам.
— Това беше удар под пояса, докторе.
— Знам. Затова не настоявайте. В момента имам нужда от помощта ви. Може да излезе нещо сериозно, а може и да греша. Ако не греша, вие ще сте първият, с когото ще говоря.
— Нещо голямо?
Не бях се замислял за това до момента.
— Може би.
— Добре — въздъхна той, — какво се иска от мен?
— Ще използвам името ви като препоръчител. Ако ви се обадят, просто потвърдете моята история.
— И каква е историята?
Обясних му.
— Звучи достатъчно невинно. Естествено — добави той жизнерадостно, — ако ви разкрият, ще си изгубя работата.
— Ще внимавам.
— Да, да. Какво пък, и без друго сигурно вече ми избират златния часовник5. — Последва паузата, в която той като че ли си представяше картинката на следпенсионния живот. Видяното явно не му хареса, защото, когато се обади отново, гласът му прозвуча леко кисело.
— Ще се побъркам от чудене за какво ли става дума. Сигурен ли сте, че не искате да открехнете поне мъничко вратата?
— Не мога, Нед.
— Добре, добре. Вършете си пъкленото дело, но ме дръжте в течение.
— Дадено. Благодаря.
— О, по дяволите, не ми благодарете, още ми е криво, задето се забавих толкова с онези пари. Само като погледна моето сладурче сега — усмихната, с розови бузи, истинска хубавица. Още е малко слабичка, но определено не е оня ходещ скелет. Тя е нормална, поне доколкото аз бих могъл да преценя. Вече може да се усмихва. Длъжник съм ви, докторе.
— Всичко добро, Нед.
— И на вас, докторе.
Затворих телефона. Благодарствените думи на Бионди ме накараха да се замисля за миг дали пък не съм избързал с оттеглянето си. После си припомних за кървавите трупове и ентусиазмът ми се изпари на мига.
След няколко фалстарта все пак успях да попадна на нужния човек в „Джедсън“.
— Госпожица Допълмайър, отдел „Връзки с обществеността“.
— Госпожице Допълмайър, аз съм Алекс Делауер. Пиша за „Лос Анджелис Таймс“.
— Какво мога да направя за вас, господин Делауер?
— Подготвям материал за малките колежи на Запада като акцентът трябва да падне върху учебните заведения, които не са толкова популярни, но за сметка на това поддържат изключително високо академично ниво. „Клермънт“, „Оссидентал“, „Рийд“ и прочее. От редакцията ме насочиха и към „Джедсън“.
5
В Щатите един от най-често срещаните подаръци от службата по случай нечие пенсиониране. — Б.пр.