— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?
— Знаеш чудесно, че ще ми е много по-приятно в твоята компания, но няма да имам и минутка свободно време. Определено няма да ти хареса.
— Добре — промърмори колебливо тя. — Ще ми липсваш.
— И ти на мен. Обичам те. Пази се.
— Същото важи и за теб. Обичам те, миличко. Чао.
— Чао.
Взех полета на ЛАКС от 21:00 и в 23:25 кацнах на летище „Сий Так“. Наех кола от бюрото на „Херц“. Не беше точно моята севиля, но поне си имаше радио, което някой бе оставил на станция с класическа музика. Не смених станцията — органовата фуга на Бах пасваше чудесно на настроението ми. Потвърдих резервацията си в „Уестин“, изкарах колата от паркинга на летището и поех по магистралата „Интерстейт“, водеща право към центъра на Сиатъл.
Небето беше студено и твърдо като затвора на карабина. Едва бях излязъл на платното, когато се оказа, че пушката е заредена — гръмотевица разцепи небето и от него плисна вода като из ведро. За броени секунди магистралата се превърна в безкрайна автомивка.
— Добре дошли на северозападното крайбрежие — казах аз гласно.
Добрах се до центъра малко след полунощ. „Уестин“ стърчеше като огромна стъклена епруветка сред притъмнялата лаборатория на града. Стаята ми на седмия етаж се оказа прилична, с гледка към пристанището в западната част на града, езерото Вашингтон и островите на изток. Изритах обувките си и се изтегнах на леглото, но все още бях твърде изнервен, за да заспя.
Пуснах телевизора тъкмо за началото на някаква местна новинарска емисия. Говорителят имаше огромно чене, излъчване на мошеник и четеше новините с убийствената монотонност на служебен телефонен секретар. Тембърът му не се промени и на йота при прехода от масовото убийство в Охайо към резултатите от хокейните мачове. Срязах го насред следващото му изречение и изгасих лампата. После се съблякох на тъмно, легнах и вперих очи в светлинките на пристанището, докато най-после сънят ме обори.
21.
Хиляда метра екваториална гора отделяха двора на „Джедсън“ от крайбрежния път. Гората завършваше с две каменни колони с гравирани върху тях римски цифри. От този портал започваше застлана с обли камъни алея, водеща към центъра на колежа. Края на самата алея бе увенчан със слънчев часовник, над който се извисяваше огромен бор.
На пръв поглед „Джедсън“ приличаше досущ на онези неголеми колежи от Изтока, всеки от които има претенции да изглежда като един малък „Харвард“. Сградите бяха с тухлена зидария, каменни или мраморни корнизи и покриви с медна обшивка — все спомени за едно отминало време, когато човешкият труд е бил достатъчно евтин, за да може всеки да си поръча хубава къща или сграда. Дори плъзналият по стените бръшлян изглеждаше съвсем истински.
Затревеният двор на колежа беше сравнително малък — около половин квадратна миля със сенчести хълмчета, импозантни групички от дъбове, борове, върби, брястове и бели брези — и пътечки, очертани с мраморни блокчета и украсени тук-там с мраморни пейки и бронзови статуи. Всичко това изглеждаше съвсем традиционалистично, докато човек не хвърлеше един поглед на запад, за да мерне там идеално окосените морави и отвъд тях частния пристан на яхтклуба. По-лабилните спокойно можеха да зяпнат при вида на двайсетметровите яхти, окичени с всевъзможни радари, сонари и сателитни чинии. Цялата гледка нашепваше една-единствена дума: „Пари, пари, пари!“.
Вятърът тъкмо бе успял да отвори едно малко триъгълно прозорче през катраненочерните буреносни облаци. Армада от платноходки, развели пъстрите си като опашката на екзотична птица платна, разсичаше водната повърхност — блестяща, сива и гладка като разстлан лист фолио.
В двора открих стойка с покрита с пластмаса карта, от която се осведомих за местонахождението на блок „Креспи“. Колежани, извадени сякаш от един и същ калъп, ме подминаваха безмълвно. Всички имаха здравословен тен, розови бузи и русоляви коси, а цветът на очите им варираше между светло и наситеносиньо. Прическите им, макар и скъпи на вид, сякаш до една бяха заимствани от някое стилистко списание от времето на Айзенхауер6. Панталони с подгъв, скъпи мокасини и цяло стадо крокодилчета по джобчетата на разноцветните блузки с якичка, всичко това като опаковка на съвършено развити, атлетични тела, увенчани със самоуверени физиономии от типа „Светът ми принадлежи и аз си го знам“. Помислих си, че сигурно съм умрял и погрешка съм попаднал в арийския рай.