— Разбирам. — Тя си сложи отново очилата, събра подготвените листа и нацупи устни. — Алекс, — каза след това, — мога ли да поговоря с вас неофициално, просто като с колега?
— Разбира се. — Аз затворих бележника и пъхнах химикалката в джоба на сакото си.
— Не знам как точно да ви го обясня. — Пръстите й си играеха нервно с ревера на костюмчето. — Нито вашето посещение, нито пък идеята за подобна статия бяха посрещнати особено благосклонно от администрацията. Както вероятно и сам сте се досетили, от всичко видяно дотук, връзките с обществеността далеч не са от първостепенно значение за това учебно заведение. След като говорих с вас вчера, аз уведомих шефовете си, като си мислех, че новината ще ги зарадва. На практика стана точно обратното. Определено не получих потупване по рамото.
Тя се нацупи така, сякаш току-що си бе спомнила за някакво особено неприятно напляскване.
— Не исках да ви създавам неприятности, Маргарет.
— Как можехте да предположите? Както ви споменах, аз съм отскоро в „Джедсън“. Тук повечето неща се правят иначе. Друг начин живот — тих и консервативен. В колежа сякаш цари безвремие.
— В такъв случай как се справя колежът с набирането на фондовете си, след като предпочита да не привлича ничие внимание? — попитах аз.
Тя захапа устната си.
— Наистина не искам да навлизам в тази тема.
— Маргарет, говорим си като приятели. Не ме отрязвайте така.
— Това не е чак толкова важно — настоя тя, но деколтето й се надигна, а в уголемения плосък образ на очите й проблесна намек за конфликт. Реших да заложа на този конфликт.
— Тогава какъв е проблемът? Мислех си, че журналистите трябва да са по-открити помежду си. И без друго всеки се опитва да ни цензурира.
Маргарет се замисли сериозно. Желанието й да си излее душата се боричкаше с доводите на здравия разум. Почувствах се гадно.
— Не искам да загубя работата си тук — каза тя накрая. — Имам си хубав апартамент с изглед към езерото, моите котки и книгите. Не мога да се лиша от… всичко това. Не искам да се връщам обратно в Средния Запад, сред стотиците мили равнина без нито едно хълмче и никакви перспективи за кариера. Разбирате ли ме?
Маниерът на говорене и тонът й изразяваха абсолютна безпомощност. Точно като при повечето от моите пациенти, които след часове терапия най-накрая решават да свалят всички бариери. Тя търсеше изцеление и аз, какъвто съм си манипулативен гадняр, щях да й го поднеса на тепсия.
— Разбирате ли какво искам да кажа? — повтори тя въпроса си.
Чух се да казвам мазно и сладникаво:
— Разбира се.
— Всичко, което ще ви кажа, трябва да си остане само между нас.
— Обещавам. Аз съм автор, а не ловец на сензации. Не искам да ставам новият Уудуърд или Бърнстийн7.
Една бледа усмивка оцвети леко едрото й, лишено от сексапил лице.
— Не искате, значи. А аз исках, някога. След четири години в колежанския вестник на „Медисън“ бях решила да преобърна наопаки представите за съвременната журналистика. После мина цяла година, без да си намеря работа като журналист. Изхранвах се от сервитьорска заплата. Беше отвратително време. После работих в редакцията на вестник „Домашен любимец“ и пишех статии за пуделите и шнауцерите. Край бюрото ми непрекъснато се мотаеше по някое ситно чудовище, което държеше да си свърши работата точно в краката ми. Когато започна да ми се повдига и от тази „работа“, се махнах оттам само за да отразявам две години партийни срещи и полка вечеринки в Ню Джърси, и това изцеди и малкото останали ми илюзии до последната капчица. Сега всичко, което искам, е просто спокойствие.
Очилата се озоваха за пореден път на бюрото. Тя затвори очи и разтърка слепоочията си.
— Като се замисли човек, всеки от нас търси същото — казах аз.
Маргарет отвори очи и веднага ги присви, за да може да ме види по-добре. От това разстояние сигурно й изглеждах като размазано петно. Опитах се да си придам вида на заслужаващо доверие петно.
Тя сложи две парченца сирене в устата си и ги сдъвка съвестно с масивното си чене.
— Не знам дали нещо от това, което ще ви кажа, има някаква връзка с вашия материал. Особено като се има предвид, че ви трябва нещо по-лустросано.
7
Уудуърд и Бърнстейн — двамата журналисти от „Уошингтън Поуст“, разкрили аферата Уотъргейт. — Б.пр.