Отвели Бланшфлор и я затворили в кулата на жените.
А в двореца на цар Фелис царицата плачела и се вайкала:
— Какво ще каже синът ми, като се научи за станалото? Най-добре ще бъде да не знае, че момичето е продадено робиня. Не е ли по-умно да го излъжем, че Бланшфлор е умряла?
За да се откаже синът й да търси момата, царицата заповядала да издигнат величествена гробница в средата на градината. Прочут ваятел издялал от камък образа на Бланшфлор за украшение на гробницата.
Когато си дошъл Флуар, първите му думи били:
— Къде е Бланшфлор?
Трябвало майката на неговата приятелка с плач да му съобщи, че дъщеря й е умряла. Като чул това, момъкът изпаднал в страшно отчаяние. Идело му да посегне на живота си. Поискал да види къде е заровена момата. Като му показали гробницата, навръх която стояло изваянието на Бланшфлор, той надал ужасен вик. След това паднал полумъртъв в прегръдките на майка си.
Пренесли го в двореца. Няколко дена Флуар бил между живота и смъртта.
Царицата се разкаяла за това, което направила. Тя отишла при мъжа си и му казала:
— Господарю, ние ще изгубим своя син. Съжали се над него, моля те. Ние имахме дванадесет чеда. Те измряха. Флуар е последното ни дете. Недей допуска да умре от мъка и скръб. Ти ще останеш без наследник.
Цар Фелис бил жесток войник, ала обичал сина си. Като чул думите на царицата, изговорени с плач, рекъл: — Прави, каквото знаеш. Утеши го, както можеш. Най-сетне, дори и да се ожени за робиня, то ще бъде по-добро, отколкото да умре. Направи, каквото щеш — само го запази.
Царицата се зарадвала.
Тя отишла веднага в стаята на княза и му изповядала истината.
— Не се отчайвай, сине мой — рекла тя. — Бланшфлор е жива, макар и да не е тук. Търговците я купиха робиня и я отведоха някъде. Къде — не знам. Но тя е жива. Успокой се. Оздравей най-напред, а сетне ще помислим какво може да се направи.
Флуар изслушал майка си, ала не му се вярвало, че онова, което е чул, е истина. За да го убедят, махнали изваянието и вдигнали капака на каменната гробница. Оказало се, че тя е празна.
Радостта на Флуар била неописуема.
— Още утре ще тръгна да търся своята приятелка — рекъл той на майка си. — Никой не ще може вече да ме задържи тук.
— Не бързай! — рекла царицата. — Време има. Ти си слаб: едва се държиш на нозете си.
Но колкото и да го молела тя, той все настоявал на своето. Трябвало да се намеси бащата. Ала и неговите заповеди не помогнали, колкото и да били строги.
Флуар повтарял все едно и също:
— Моята приятелка Бланшфлор страда като робиня в чужда земя. Как ще живея аз тук без нея? Ще отида да я намеря и ще ви я доведа.
Най-после царят разбрал, че не помагат ни съвети, ни заповеди, ни кротост, ни суровост.
— Добре — казал. — Щом настояваш толкова, тръгни, но най-напред трябва да те подготвим.
Синът му ще замине за чужбина. Седмина благородници ще го придружават навсякъде, да не би да се случи нещо лошо с него. Те ще отговарят с главите си за неговия живот. Трима оръженосци ще карат три коня, натоварени със злато, сребро и скъпоценни камъни. Князът ще пътува, преоблечен като знатен търговец, и ще язди най-хубав арабски кон.
Царицата от своя страна дала на сина си онази скъпа-прескъпа чаша, от която са пили всички римски императори. Тя му отстъпила разкошните платове, които й подарили търговците. Сложила на пръста му един стар пръстен от злато, украсен със скъпоценни камъни — да го пази от зла среща и от неочаквана беда: тоя пръстен е вълшебен и той ще му помогне да намери оная, която търси.
Хубавецът Флуар тръгнал.
Всички граждани от столицата го изпратили и всеки му пожелал в сърцето си да се върне по-скоро с хубавицата. Изпратили го и родителите му. Те се прибрали в двореца отчаяни. Заедно с Флуар се отдалечило и щастието от замъка. За царя и царицата наченали дни и нощи на тъга и тежки мисли.
Опасно е пътуването на сина им. По чужди земи ще се лута той. И кой знае дали ще се върне? Па и да се върне някога, ще бъдат ли те двамата живи да го дочакат?
Ах, не беше ли хиляди пъти по-добре да не бяха разлъчвали сина си от момата робиня?
От няколко месеца вече Флуар се скитал да дири момата. Той пътувал от град на град със своите спътници. От пристанище на пристанище разпитвал, за да узнае не са ли минавали през там търговци с една много хубава робиня.
Никой не можел нищо да му каже.
Много земи обходил предрешеният търговец, без да чуе утешителна вест. На много врати хлопал, но никой му не казал онова, що искал да узнае.