Веднъж изпаднал в един голям град. Додето обикалял по пазара да гледа стоките, срещнал го един богаташ, заприказвали се и гражданинът го поканил да отседне у тях.
В чест на чужденеца сложили богата трапеза. Най-вкусните ястия, най-сладките вина, най-приятните думи, най-любезните покани не могли да привлекат младия търговец да вземе участие във веселбата. Всички гости — все приятели и сродници на домакина — се изредили да забавляват своя сътрапезник, но той бил мълчалив.
— Защо скърбиш? — питали го те един по един. Той отговарял:
— Тръгнал съм да търся една мома. Не знам ще я намеря ли. Никой не може да ми каже де е.
Домакинът се обадил:
— Мъчна е твоята работа. Да търсиш човек по тая безкрайна земя — е все едно да дириш малко бисерче, което е паднало от ръката ти в морето.
А стопанката се обърнала към мъжа си и му казала тихо:
— Не ти ли се струва, че тоя млад търговец не изглежда да е прост търговец? Той е много благороден в обноските си. Държи се тъй, като че ли е царски син.
И като се обърнала към Флуар, казала му:
— Любезни чужденецо, да не би да си се заклел да не ядеш и пиеш на чужда трапеза? Като те гледам, спомням си за една хубавичка мома, която мина през нашия град преди време. Водеха я търговци на роби, приятели на мъжа ми. Тя изглеждаше да е от знатно коляно, макар че я бяха купили робиня. На твои години беше. Казваше се Бланшфлор. Седеше на трапезата и плачеше. Ни залък не хапна. Запитах я защо плаче. Тя ми отвърна, че я разлъчили от един момък, който се наричал Флуар.
Като чул това, младият търговец скочил и запитал:
— Къде е сега тя?
Домакинята му отговорила:
— Трябва да е във Вавилон или в някой друг град на оная земя. Търговците казаха, че пътуват за Вавилон.
Флуар не знаел как да се отблагодари на домакинята. Той не казал, че е Флуар. Не казал, че Бланшфлор е оная, която е тръгнал да търси, но се развеселил. Ял и пил заедно с другите. Станал по-разговорлив от тях. Разказал им разни забавни истории. Тъй прекарали до сутринта. Домакинята и мъжът й били доволни, че са успели да развеселят гостенина.
Флуар заминал със своите спътници.
Те се качили на кораб, който ги понесъл към оная страна, дето се намирал големият град Вавилон. Осем дни и осем нощи пътували, без да видят суша. Най-сетне пристигнали благополучно в Багдад.
Посрещнал ги един богат търговец, до когото им бил дал препоръчително писмо корабоначалникът. И тук ги приели добре. И тук им дали богата вечеря.
Ала Флуар бил пак натъжен. Не му се ядяло, нито му се пиело, нито му се приказвало. Стопанинът забелязал това.
— Любезни чужденецо — казал той. — Нещо ми се виждаш скръбен. Не се съмнявам, че то ще мине. Навярно е от дългото пътуване. Но има друго, което ме поразява: то е приликата ти с една клета мома робиня, която бе доведена преди време в нашия град. Мисля, че се казваше Бланшфлор. Тя плачеше постоянно. Търговци я водеха да я продават. Не искаше ни да яде, ни да пие. Не знам какво стана с нея.
Флуар се оживил отново.
— Накъде я отведоха? — запитал той.
— Струва ми се, към Вавилон, ала не зная точно. Казваха, че щели да я водят във Вавилон, за да я продадат на тамошния халиф.
Момъкът искал бездруго да узнае нещо повече за Бланшфлор. Той подарил на домакина една разкошна мантия и свилена чалма, извезана с бисер. Ала оня за съжаление не можал да му каже нищо повече.
На другия ден чужденците щели да тръгнат за Вавилон. Флуар се простил с домакина. Той му благодарил за гостоприемството и на раздяла го запитал:
— Имаш ли някой приятел във Вавилон? Познаваш ли там някого, който би могъл да ми бъде полезен?
— Познавам. Отиди при съдията Даир. Дай му тоя пръстен и го поздрави от мене. Той ще те приеме любезно.
Най-после Флуар пристигнал във Вавилон. Такъв голям град той не бил виждал. Не дори град, а — би казал човек — цяла държава.
Чужденците питали за съдията Даир. Целият град го познавал. Отвели ги у дома му. Тоя ден бил празник. Съдията си бил вкъщи. Той приел пътниците като свои приятели.
Жената на съдията се казвала Ликорис. Тя се учудила, като видяла скръбното лице на младия търговец, и го запитала за причината на неговата тъга.
— Аз съм търговец — отвърнал Флуар. — Тръгнал съм по работа, много важна за мене. А все се боя, че не ще мога да я наредя. Затова не ми е весело.
Домакинята се обърнала към мъжа си и му казала:
— Не ти ли се струва, че прилича твърде много на Бланшфлор? Сякаш са брат и сестра — близнаци. И на ръст еднакви, и на години, и по хубост си приличат като две капки вода.
Тогава князът доверил истината на домакините: те не са близнаци с Бланшфлор, ала са сукали от едно мляко. Заедно са израсли. Затова си приличат.