Халифът се зарадвал в душата си, че има толкова желаещи да играят с него, но — като погледнал от прозореца — видял, че не три месеца, а и шест едва ли ще стигнат.
— Ще хвърляме жребий — отсякъл той.
На площада изнесли толкова кутии, колкото били играчите. В кутиите имало по една топка. Но само три от всичките били бели; другите били черни до една. Комуто се паднела бяла, щял да играе. Паднела ли му се черна, ще получи пет жълтици подарък и ще си върви.
Всеки минавал и вземал кутия. Отворили ги. Само трима получили бели топки: началникът на стражите, съдията Даир и един чужденец, когото никой в двореца не познавал.
Тримата щастливци били поканени в двореца. Хвърлило се жребие още веднъж, за да се знае, кой ще играе пръв, кой втори, кой трети.
Пръв щял да играе Даир. Втори — стражът. Трети — непознатият.
Даир се качил на високото място, дето била масата с шахмата. Той се поклонил доземи на господаря и халифът го познал. Запитал го как са домашните му. Похвалил го, че е добър играч. Пожелал му успех, както е прието между благородни съперници.
Съдията от своя страна отбивал хвалбите. Какво е той като играч на шах пред оногова, за когото се говори по цял свят като за най-голям майстор на тази игра? О, разбира се, скромният съдия Даир е просто ученик в шахматното изкуство — и за него е висока чест, че един-едничък път през живота му се пада случай да понаучи нещо от най-изпечения играч!
Взаимните хвалби траяли дълго, ала най-сетне почнала играта. Съдията заложил един арабски кон: той не смеел да излезе с друг залог, макар че и тоя не бил малък. Халифът го надвил. Взел му коня, ала за спомен му подарил десет коня от своите — измежду най-добрите, оседлани великолепно, все със злато и скъпоценни камъни. За добавка халифът го поканил да присъства на избора и на сватбата.
Качил се началникът на стражите.
— Ти не си ли днес дежурен? — запитал го строго халифът, както и трябвало да пита един господар своя долен подчинен.
— О, светило на правоверните — отговорил стражът, като паднал по лицето си. — Великият везир те беше помолил да ми разрешиш един ден отпуск. Получих отговор, че ми е позволено да участвам в играта, ако изтегля бяла топка.
Великият везир потвърдил с кимване на глава.
— Добре — казал халифът. — Да почнем.
На стража той не изказал похвали, защото не бил играл с него, нито дори бил чувал за него като за играч. И — главно — той още не можел да разбере как се осмелява един прост началник на стражите да играе с него.
Разбира се, за халифа било много лесно да надвие своя противник, но — като никога — тоя път не му вървяло твърде. Ама че смешна работа ще бъде, ако оня го надвие!
— Дръж се, светило на правоверните! — си казал подигравателно халифът на ума. — Ако тоя страж те натупа, ти веднага ще престанеш да светиш, поне като светило на тая игра.
Ала началникът не бил чак толкова силен играч. Той се смутил. Ръцете му треперели. Най-сетне и той изгубил играта.
— Какво беше заложил ти? — запитал го халифът. — Главата си ли беше заложил, а?
Стражът бил бледен като платно. Той се бил толкова смутил, че забравил да каже какво залага. Па и халифът не го попитал.
Всички гледали и се смеели. Смеел се и халифът. Това било добър знак. Всъщност на господаря било драго, че е спечелил втори път: тая година ще му върви. За него залозите нямали никакво значение: какво би могъл да спечели от един страж?
— Хайде де, казвай: какво беше заложил?
Стражът помислил, па се изхитрил и казал:
— Един петел, светило на правоверните.
— И ти един, та два! — извикал със смях халифът.
Всички наоколо също се залели от смях.
— Вземете петела на тоя играч и му подарете десет пауна и двадесет кокошки от моя кокошарник! — заповядал господарят. — Ако ли втори път се яви да играе с мене, ще му ударите сто тояги, задето забравя да обяви навреме залога.
Стражът слязъл.
Чул се отново гласът на халифа:
— Имаш още един ден отпуск, за да присъстваш на избора и сватбата на своя господар.
Дошъл ред на княз Флуар. Зад него стояли седмина момци, облечени като царски посланици. Сам той бил облечен като престолонаследник. Бавно се качвал той по стъпалата, които водели към високото място. Поклонил се с достойнство на халифа — тъй както никой не би могъл да се поклони, ако не е от царски род.
Трепет минал през всички, като видели това. Сам халифът станал и го посрещнал, стиснал му ръката и го поканил да седне на столчето срещу него.
Много му се искало да го запита за името му, ала обичаят изисквал — ако играчът е чужденец, да си каже сам името, след като бъде победен. Все пак любопитството на халифа било много силно. Той погледнал великия везир и го попитал със знак кой е тоя момък и отде е. Везирът отвърнал също със знак, че го вижда за пръв път.