– Одил във вашия свят ли живее? – поинтересува се Бовоар.
– Не. Не съм срещал човек, който да живее в него. Но тя го приема. Не се опитва да ме промени или да ме убеди, че греша. Приема ме такъв, какъвто съм.
– А Мадлен?
– Тя беше красиво и екзотично същество. Все едно да се разхождаш в гората и изведнъж да срещнеш палма. Няма как да не привлече вниманието ти.
– Имахте ли любовна връзка с нея? – попита Бовоар по-рязко, отколкото на Гамаш му се искаше, но такъв беше неговият стил.
– Не. Беше достатъчно да ѝ се възхищавам отдалеч. Може да приказвам с дърветата, но не съм луд. Тя нямаше интерес към мен. Всъщност и аз не се интересувах от нея. Може би съм си фантазирал, но нищо в реалния свят.
Бовоар се запита какво според Сандон е „реалният свят“.
– Защо не харесвате мосю Беливо? – попита Гамаш.
На Сандон му трябваха няколко секунди, за да превключи от мислите за Мадлен към аскетичния бакалин. Погледна големите си ръце и зачопли един мазол.
– На негова земя имаше прекрасен дъб. Беше ударен от мълния и един клон висеше отчупен. Чух дървото да плаче и помолих Беливо да отрежа клона. Той отказа.
– Защо?
– Каза, че ще убия цялото дърво, ако отрежа клона. Признах, че има такъв риск, но му казах, че дървото го боли и би било по-хуманно да му помогнем да оздравее или да умре по-бързо.
– Но той не ви повярва?
Сандон поклати глава:
– Дървото се мъчи четири години, преди да умре. Чувах го как плаче за помощ. Умолявах Беливо, но той не искаше да чуе. Мислеше си, че дъбът е на път да оздравее.
– Не е знаел – отбеляза Гамаш. – Било го е страх.
Жил сви рамене пренебрежително.
– И фактът, че той излиза с Мадлен, нямаше нищо общо?
– Той трябваше да я предпази. Трябваше да защити и дървото. Изглежда много добър, но всъщност е лош човек.
Как се беше нарекъл мосю Беливо? Гамаш се опита да си спомни. „Нещото, което носи смърт.“ Точно така. Първо жена му, после Мадлен, птичката. Дървото. Около Беливо все нещо умираше.
Мъжете замълчаха. Вдишваха приятния, смолист аромат на мокри борове, есенни листа и млади пъпки.
– Сега идвам в гората, намирам дървета, които вече са мъртви, и правя от тях мебели.
– Давате им нов живот – отбеляза Гамаш.
Сандон го погледна:
– Предполагам, че не чувате дърветата.
Детективът се ослуша, после поклати глава. Сандон кимна.
– Наблизо има ли гинко? – попита Гамаш.
– Гинко ли? Сигурно има няколко. Произлизат от Азия, доколкото знам. Много са стари.
– Имате предвид, че живеят дълго?
– Това също, макар и не колкото секвоите. Някои от тях са на хиляди години, представяте ли си? Бих искал да си поговоря със секвоя. Гинкото не живее дълго, но е най-древното известно дърво. Праисторическо. Жива вкаменелост. Представяте ли си?
Гамаш остана впечатлен. Сандон знаеше доста за гинкото. А то бе представител на древното семейство растения, които произвеждаха ефедрин.
Вестникът бе оставен грижливо сгънат на бюрото в оперативната зала. Беше пет и Лемио работеше на компютъра си. Вдигна очи и им махна, после за момент погледна към вестника, сякаш съчувстваше на Гамаш.
Главният инспектор посегна към изданието. Бовоар бе до него. Гамаш си спомни едно предаване за горилите, което бе гледал. Когато са в опасност, те се втурват напред, като гледат нападателя право в очите, реват и се бият по гърдите. Но от време на време протягат ръка и докосват горилата до себе си, за да се уверят, че не са сами.
Сега горилата до него бе Бовоар.
На първа страница имаше снимка на Гамаш с глупава физиономия, притворени очи и уста, разкривена в странна гримаса.
SOÛL![62] – пишеше отдолу с главни букви.
– Виждам, че сте пияница, изнудвач, сутеньор и убиец – измърмори Бовоар.
– Всестранно развита личност – поклати глава Гамаш.
Все пак леко си отдъхна, когато прегледа статията за имената на Даниел, Ани и Рен-Мари. Намери само своето и на Арно. Винаги свързани, сякаш не можеха да съществуват един без друг.
Обади се на семейството си и им отдели половин час, за да ги увери, че всичко е наред.
„Колко е странен светът – помисли си, докато отиваха към пансиона с училищните данни и годишниците от гимназията на Мадлен, – щом можеш да смяташ деня си за добър, ако единственото, в което са те обвинили, е пиянство и некадърност.“
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
За първи път от двайсет и пет години насам Клара Мороу затвори вратата на ателието си. Щяха да идват Оливие и Габри. Арман Гамаш и другият инспектор, Жан Ги Бовоар, тъкмо бяха дошли. Мирна се появи по-рано с овчарски пай и огромна подаръчна кошници с цветя, напъпили клонки и нещо, което приличаше на боне.