– Има подарък за вас – каза на Гамаш.
– Наистина ли? – изненада се инспекторът, като се надяваше Мирна да няма предвид бонето.
Клара покани Жана Шове в хола, където се бяха събрали всички. Гамаш погледна домакинята и се усмихна за благодарност. Тя му отвърна със същото, макар че изглеждаше уморена.
– Добре ли сте? – попита я инспекторът, като взе таблата с напитки от ръцете ѝ и я остави на обичайното ѝ място върху пианото.
– Само малко стресирана. Днес се опитах да рисувам, но Питър беше прав. Ако музата я няма, по-добре да не се напъваш прекалено. За щастие, се разсеях с организирането на вечерята.
Клара обаче изглеждаше, сякаш предпочита да откъсне собствения си крак, вместо да присъства на вечерното парти.
Оливие взе порцелановата купа с домашен пастет от черен дроб от Габри, който по принцип трябваше да го предлага на гостите, но се бе спрял до камината и говореше с Жана.
– Пастет? – предложи на Бовоар, който взе голямо парче франзела и си намаза дебел пласт от лакомството.
– Разбрах, че сте вещица – каза Габри на Жана и всички в стаята замлъкнаха.
– Предпочитам да се наричам уиканка, но да – спокойно отвърна тя.
– Пастет? – попита Оливие, доволен, че може да се скрие зад ордьоврите.
– Благодаря – кимна Жана.
След малко във веселата стая нахълта Рут. Бовоар използва разсейването, за да заговори Жана.
– Полицай Лемио е проверил къде сте учили – каза ѝ, като я дръпна в един ъгъл.
– Така ли? Интересно.
– Да, наистина. Оказва се, че няма такова училище.
– Моля?
– В Монреал няма гимназия „Гарет Джеймс“.
– Невъзможно. Аз съм завършила там.
Жана видимо се притесни, Бовоар обичаше заподозрените точно такива. Изобщо не харесваше тази жена, тази вещица.
– Училището е изгоряло преди двайсет години. Удобно, не мислите ли? – добави и стана, без да ѝ даде шанс да отговори.
– Къде ми е пиячката? – Рут докуцука до пианото. – Исках да дойда по-рано, преди да сте излочили всичко – каза на Гамаш.
Оливие бе доволен, че най-сетне е дошъл някой, по-непохватен от Габри.
– Скрил съм бутилки из цялата къща и ако бъдете любезна с мен, мадам Зардо, ще ви издам къде са някои от тях – заяви главният инспектор и леко се поклони.
Рут се замисли, но явно реши, че ще ѝ коства твърде много главоболия. Грабна една водна чаша и я подаде на домакина:
– Скоч!
– Как е възможно да си поетеса? – възкликна Питър.
– Ще ти кажа как. Не си хабя думите за такива като теб. – Старицата взе чашата и отпи глътка. После се обърна към Гамаш: – Кажете сега защо сте се пропили.
– Това във вестника е пълна лъжа – заяви Бовоар. – Той не пие.
– Какъв вестник? – попита Рут. – А какво е това? – добави, като посочи чашата уиски в ръката на Гамаш.
– Пия за разпускане – отвърна главният инспектор. – А вие?
Поетесата го погледна, но всъщност видя двете новоизлюпени патенца, сгушени на топло във фурната ѝ, в гнездо от кърпи и водни грейки. Беше нахранила Роза и се опита да даде храна на Лилия, но тя не искаше да хапва.
Рут ги бе целунала нежно по меките главички, при което по тънките ѝ стари устни полепна тънък слой пух. Отдавна не бе целувала нещо. Ухаеха на свежо и бяха топли. Лилия наведе глава и леко клъвна ръката ѝ, сякаш също я целуваше. Рут смяташе да тръгне по-рано за Питър и Клара, но изчака патетата да заспят. После взе кухненския таймер, нагласи го на два часа и половина и го пъхна в проядения си от молци пуловер.
Сега отпи голяма глътка шотландско уиски и се замисли. Защо пиеше?
– Пия, за да не полудея – изрече след малко.
– Май няма голяма полза – измърмори Мирна.
На дивана Габри отново бе хванал Жана на тясно:
– Та, с какво се занимават вещиците?
– Габри, би ли сервирал ти този път – каза Оливие и се опита отново да му подаде купата с пастет, но Габри само гребна за себе си и го остави да я държи.
– Лекуваме.
– Мислех си, че правите точно обратното. Няма ли зли вещици?
– Господи, не му позволявай да ни изпрати в Страната на мънчкините[63] – измърмори Оливие на Питър и двамата се отдалечиха.
– Има, но не толкова много, колкото си мислите – усмихна се Жана. – Вещиците са като всички други хора, но с по-развита интуиция.
– Значи не е магия – намеси се Бовоар, който подслушваше, въпреки че се опитваше да не го прави.
– Ние не призоваваме нищо, което вече не съществува. Просто виждаме неща, които другите хора не виждат.
63
Измислена страна, която се споменава за първи път в романа за деца на Л. Франк Баум „Вълшебникът от Оз“ (1900). – б. р.