Бовоар се замисли, макар да знаеше, че няма да може да отговори.
Главният инспектор се обърна и пак тръгна на пръсти между гърчещите се червеи. По-младият инспектор го погледа няколко секунди – високия, елегантен, як мъж, който се опитваше да не стъпче някоя животинка. После и той тръгна на пръсти между червеите. Така, ако някой погледнеше от близките къщи, щеше да види двама големи мъже, изпълняващи тромав, но добре заучен балет.
– Вие спомняте ли си името? – попита Бовоар, когато догони началника.
– Шове. Пещерите се намират край Шове.
Когато се върнаха, в пансиона ги посрещна аромат на кафе и бекон с яйца.
– Яйца по бенедиктински! – обяви Габри, като се завтече да ги поздрави и да вземе палтата им. – Да си оближеш пръстите.
Избута ги през дневната в трапезарията, където масата беше сложена. Двамата инспектори седнаха и домакинът постави пред всеки от тях голяма чаша с изпускащо пара пенливо кафе.
– Видяхте ли няколко книги в дневната, когато слязохте? – попита Гамаш, след като посръбна от ароматната течност.
– Книги ли? Не.
Главният инспектор кимна и се усмихна. Не го бе планирал, но нещата се нареждаха. Някой беше уплашен. Достатъчно, за да се промъкне в пансиона, за който всички знаеха, че никога не се заключва, и да открадне училищните годишници отпреди двайсет и пет години.
– Ам-ам – каза Габри, като постави чиниите със закуската пред гостите.
Във всяка имаше две яйца върху дебел резен канадски бекон, който на свой ред бе сложен върху препечена питка. Яйцата бяха полети със сос „Холандез“, а отстрани чиниите бяха гарнирани с плодова салата.
– Mangez![71] – нареди хотелиерът.
Гамаш се пресегна и хвана китката на Габри. Вгледа се в лицето на рошавия едър мъж. Той стоеше като вцепенен и го гледаше втренчено. След миг наведе очи.
– Какво има? Какво се е случило? – попита главният инспектор.
– Нахранете се. Моля ви.
– Кажете ми.
Вилицата на Бовоар, заредена с голямо парче яйце и капещ сос, застина във въздуха, малко преди устата му. Жан Ги се втренчи в другите двама мъже. Изведнъж се досети:
– Излязло е още нещо, нали? Във вестника.
Двамата полицаи станаха и отидоха с Габри в дневната. Домакинът им извади вестника иззад едната възглавничка на дивана, където го беше скрил. Подаде го на Гамаш, отиде при телевизора и го пусна. После включи и стереоуредбата.
След секунди стаята се изпълни с обвинения. От радиото, от сутрешните публицистични предавания, от заглавията във вестника:
Даниел Гамаш – следствен. Криминално досие.
Ани Гамаш – отстранена от работа; адвокатското ѝ разрешително – прекратено.
Арман Гамаш – заподозрян във всичко, от убийство до организиране на незаконни кучкарници.
Снимката на първа страница този път не беше на главния инспектор, а на сина му в Париж. Зад него се виждаше Розлин, прегърнала Флоранс. Бяха заобиколени от репортери. Даниел изглеждаше ядосан и уплашен.
Сърцето на Гамаш препускаше. Пое си рязко въздух – осъзна, че е спрял да диша. По телевизията показаха млада жена, която излизаше от апартамента си и криеше лицето си с куфарче.
Ани.
– О, боже – прошепна Гамаш.
Изведнъж тя смъкна куфарчето и спря. Това изненада репортерите, които предпочитаха жертвите им да бягат. Усмихна се.
– Не, недей – прошепна Бовоар.
Ани вдигна ръка и им показа среден пръст.
– Ани – раздвижи устни Гамаш, но не издаде звук. – Трябва да вървя.
Изтича горе и грабна телефона си. С изненада забеляза, че пръстът му трепери. Едва натисна копчето за бързо набиране. Жена му вдигна още на първото иззвъняване.
– О, Арман, видя ли?
– Току-що.
– Преди малко говорих с Розлин. Задържали са Даниел в Париж. По подозрения за разпространение на наркотици.
– Така – прошепна Гамаш, вече възвърнал част от самообладанието си. – Така. Нека да помисля.
– Няма да намерят нищо – заяви Рен-Мари.
– Може да намерят.
– Ама това беше отдавна, Арман. Той беше още дете, експериментирал е.
– Не е изключено да са му подхвърлили нещо. Как беше Розлин?
– Разстроена.
Рен-Мари не го каза, за да не го притеснява излишно, но Гамаш знаеше, че жена му се тревожи за нероденото бебе. При подобен стрес може да се получи помятане.
Двамата се умълчаха.
Това бе много повече от всичко, което Гамаш предвиждаше, че може да се случи. Какво правеше Бребьоф? Така ли се опитваше да прекрати атаките? С голямо усилие спря да обвинява приятеля си. Знаеше, че Мишел е най-лесната мишена. Беше сигурен, че той прави всичко възможно, но враговете просто бяха по-озлобени, отколкото Гамаш бе подозирал и отколкото Бребьоф можеше да неутрализира.