– Ела с мен.
Когато стигнаха до магазина, Одил Монман тъкмо отваряше.
– Още стихове ли искате да чуете?
Бовоар не можеше да разбере дали е сериозна, или се шегува. Престори се, че не е чул въпроса ѝ.
– Чували ли сте за ефедрин?
– Не, никога.
– Питах ви за него след смъртта на Мадлен. Знаете, че това вещество е използвано за убийството ѝ.
– Е, да, чух от вас. Но никога преди това.
Влязоха в ухаещия магазин. Миришеше на прекалено много чайове и подправки. И билки.
Гамаш се приближи до бурканите с надписи като „дяволски нокът“, „жълт кантарион“, „гинко билоба“. Взе найлоново пликче, но вместо да използва оставената за тази цел лъжица, извади пинсети от джоба си и внимателно щипна с тях малко от една билка. Затвори пликчето и го надписа.
– Бих искал да купя това, s’il vous plaît.
Одил го изгледа, сякаш имаше нужда от питие в количеството, което поглъщаше Рут.
– Толкова е малко, че може да не го плащате.
– Не, мадам. Трябва да го платя.
Той ѝ подаде малката проба да я претегли.
На етикета пишеше „ма хуанг“.
– Китайската билка, за която Лемио ни каза още първата сутрин – сети се Бовоар, докато се връщаха към колата. – Ефедра.
– Използва се от векове, може би дори от хилядолетия, за други цели, докато фармацевтите я открили и превърнали в убиец. Ма хуанг. Доктор Харис също ми каза за нея. Всеки път, когато говорех за ефедрина с някого, който разбираше нещо по въпроса, чувах, че се извлича от растение. Че се използва в китайската медицина. Но бях прекалено съсредоточен върху употребата му като хранителна добавка. А отговорът е бил пред очите ми.
– Явно сте по-напред от мен – отбеляза Бовоар, като се опита да заобиколи една жаба на мокрото шосе, макар че от действията му не личеше дали всъщност не се старае нарочно да я сгази. – На мен ми се присъни как Сандон преварява гинково дърво.
– Булото не винаги върши работа.
– Така е, май ми е замъглило очите. Какво означава ма хуанг? Одил ли е убила Мадлен с него? Ами медиумката? Съвпадение ли е, че има същото име като онези магични пещери във Франция? Вече нищо не разбирам.
– Защото сега виждаме нещата неясно, като в стъкло, а тогава ще ги видим лице с лице.
– Знам тази мисъл – възкликна Бовоар, сякаш бе спечелил награда от викторина. – От първото послание до коринтяни. Четохме го на сватбата ми. Говори се за любовта. Но не е същият откъс, който Рут прочете снощи. Какво ще правим с това? – добави, като посочи пликчето с ма хуанг.
– Ще го занеса в лабораторията в Монреал.
– Бъдете внимателен. Ако репортерите ви видят, ще ви помислят за най-редовния клиент на Даниел. – Бовоар стисна устни, възмутен от собствената си дебелашка шега.
– В ден като този ми се иска да беше вярно – засмя се Гамаш.
– Извинявайте.
– Няма за какво. Всичко ще се оправи.
– Като в стъкло – измърмори Бовоар, сякаш говореше на себе си. – Какво прекрасно сравнение. Наистина ли мислите, че този прозорец скоро ще се изчисти?
– Да, със сигурност – увери го Гамаш, макар да знаеше, че свети Павел е говорил не за прозорец, а за огледало[72].
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА
Заседателната зала на последния етаж на квебекската полиция бе добре позната на Гамаш. Колко кафета бяха изстинали, докато той бистреше морално-етичните проблеми, стоящи пред службата, заедно с колегите си? Постоянният дъжд от въпроси в крайна сметка се свеждаха до един: колко далеч можеш да стигнеш в старанието си да защитаващ обществото? Сигурност или свобода?
Гамаш много уважаваше хората в тази стая. С изключение на един.
Цяла остъклена стена гледаше към Източен Монреал и олимпийския стадион, който се бе изтегнал като праисторическо създание, пробуждащо се за мъчителен живот. Вътре елипсовидната дървена маса бе заобиколена от удобни кресла. Еднакви. За да изглежда, че седящите са равни.
Но това бе измамно.
Въпреки че никой не разпределяше столовете, всеки знаеше мястото си. Няколко от старшите началници изгледаха Гамаш, двама-трима се ръкуваха с него, но повечето се държаха, сякаш не съществува. Очаквал го беше. Работил бе с тези хора цял живот, но сега те го обвиняваха, че ги е предал. Защото обяви случая „Арно“ пред обществото. Осъзнаваше какво ще му донесе това още докато го правеше. Знаеше, че ще го отлъчат. Ще го прогонят от племето.
Е, сега се завръщаше.
– И така – заяви комисар Паже, доайенът на групата, – поискахте да се съберем, Арман, и ето ни тук.
72
Официалният превод гласи: „Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице...“ – б. р.