– Защо не влезеш?
– Тук ми е добре, господин инспектор.
Гамаш я изгледа изпитателно.
– Какво има? Ти изобщо влизаш ли там? – попита я удивено.
Никол поклати глава:
– Никога не ме канят.
– Но това е твоят дом.
– Те са заели всичко. Няма място.
– На колко години си?
– На двайсет и шест.
– Време е да си извоюваш място. Настоявай. Не по тяхна вина стоиш тук, Ивет.
Тя все още се колебаеше. Истината бе, че там се чувстваше уютно. Може да беше студено и самотно понякога, но бе удобно. Какво, по дяволите, знаеше той? За него всичко бе лесно. Не беше момиче, не беше емигрант, майка му не беше починала млада, не ставаше за присмех на собствените си роднини. Не беше полицай с най-ниския ранг. Никога не би могъл да разбере колко ѝ е трудно.
Когато си тръгваше, преял със сладки и силен чай, Гамаш каза на Ивет Никол да го изпрати до колата.
– Искам да ти благодаря за всичко, което направи. Знам колко мъчително е било съзнателно да се отлъчиш от групата.
– Аз винаги съм извън нея.
– Време е да го промениш. Мисля, че това е твое.
Инспекторът бръкна в джоба си, извади нещо и го сложи в ръката ѝ. Ивет отвори длан и видя затоплен камък.
– Благодаря – добави Гамаш.
Младата жена кимна.
– Знаеш ли, че според еврейската традиция, когато някой умре, близките му оставят камъни върху надгробната му плоча. Преди около година, когато за първи път говорихме за случая „Арно“, аз ти дадох съвет. Помниш ли го?
Никол се престори, че се замисля, но помнеше много добре.
– Казахте, че трябва да погреба покойниците си.
Гамаш отвори вратата на колата си.
– Помисли добре за това. – Кимна към камъка в ръката ѝ. – Но преди да ги погребеш, се увери, че наистина са мъртви, защото иначе никога няма да се отървеш от тях.
Докато караше към къщи, се замисли, че навярно трябва да послуша собствения си съвет.
Арман Гамаш се качи на последния етаж на главното полицейско управление. Спря пред масивна дървена врата и почука, като се надяваше да няма никого.
– Влез.
Отвори вратата и застана пред Силвен Франкьор. Комисарят не помръдна. Вгледа се в него с нескрита омраза. Гамаш бръкна в джоба си – инстинктивно търсеше талисмана, който носеше почти винаги със себе си. Но джобът му бе празен. Преди седмица бе сложил очуканото, надраскано кръстче на баща си в обикновен пощенски плик заедно с едно по-малко и ги беше дал на сина си.
– Какво искате?
– Искам да се извиня. Несправедливо ви обвиних, че разпространявате клевети за семейството ми. Съжалявам.
Франкьор присви очи. Явно чакаше да последва още нещо, но друго нямаше.
– Ще подготвя писмено извинение и ще го разпратя до членовете на съвета.
– Искам да си подадете оставката.
Двамата останаха втренчени един в друг. Изведнъж Гамаш се усмихна широко:
– Така ли ще продължаваме до края на живота си? Вие заплашвате, аз отмъщавам? Аз обвинявам, вие изисквате? Необходимо ли е?
– Не съм видял нищо, което да промени мнението ми за вас, главен инспекторе. Включително начина, по който завърши този скандал. Комисар Бребьоф беше много по-добър полицай от вас, а сега и него го няма. Познавам ви, Гамаш. – Франкьор се изправи и се наведе над бюрото. – Вие сте арогантен и глупав човек. Слаб. Осланяте се на интуицията си. Но нито за миг не заподозряхте, че най-добрият ви приятел работи срещу вас. Къде беше интуицията ви в този случай? Гениалният Гамаш, героят от случая „Арно“, се оказа сляп. Заслепен от емоциите, от нуждата да помагате на хората, да ги спасявате. Откакто сте заели тази ръководна длъжност, носите само беди на полицията. А сега идвате да се перчите. Случаят не е приключил, Гамаш. Никога няма да приключи.
Думите бяха като плесница в лицето на главния инспектор, чиято усмивка бе помръкнала. Той се вгледа във Франкьор, който трепереше от гняв. После кимна, обърна се и излезе. Знаеше, че някои неща отказват да умрат.
Няколко дни по-късно семейство Гамаш, включително кучето им Хенри, бяха поканени на празненство в Трите бора. Беше слънчев пролетен ден, младите листа се бяха разтворили и дърветата бяха обагрени във всички оттенъци на свежозеленото. Докато се друсаха по черния път под лимоненозелените клони, които блестяха като стъклописите на „Свети Тома“, забелязаха необичайна дейност от едната страна. Не виждаха ясно каква е, но Гамаш знаеше, че там се намира имението „Хадли“, и се почуди дали местните не са отишли най-сетне да го съборят. На пътя излезе някой и им махна да отбият. Беше мосю Беливо – с работен гащеризон и бояджийска шапка.