– Хубаво, от консерва е, какъв е проблемът? – попита Оливие.
– Погледни го! Ужасен е.
– Ако бях на ваше място, бих го приел като лично оскърбление – каза Габри на мосю Беливо, който се приближи с чаша вино и филийка от франзела с парче размекнато бри отгоре. – Купихме консервата от неговия магазин.
– Мадам – заяви сериозно Беливо, – това е най-хубавият консервиран грах, който може да се намери. Доколкото знам, дори ги отглеждат така, направо в кутията. Само военните могат да изобретят абсурден хибрид като граха в шушулка. Нелепо. Отвратително!
Изказването на Мосю Беливо прозвуча толкова искрено, че ако не беше игривата искрица в очите на бакалина, Клара почти щеше да му повярва.
Скоро чиниите бяха препълнени с печено агнешко, ментов сос и зеленчуци. На масата имаше панерчета с топли питки, масло и сирена. Художничката стенеше под апетитния товар, както и гостите. Огромната подаръчна кошница на Мирна беше по средата, протегнала към тавана напъпили вейки. Ябълкови клонки, котенца, форзиция с едва показали се нежни жълти цветчета, яркорозови кичести лалета.
– Et voilà! – каза Мирна. Бръкна в кошницата и извади шоколадово яйце. – Достатъчно за всички ни.
– Възкресение – заяви Клара.
– Но преди това трябва да има смърт – отбеляза Софи, като се огледа с престорена невинност. – Не е ли така? – Момичето се настани между Мадлен и мосю Беливо. Зае стола точно когато бакалинът посягаше към него. После взе шоколадовото яйце и го постави пред себе си. – Раждане, смърт, прераждане – изрече тържествено, сякаш споделяше някаква мъдра мисъл чак от университета „Куинс“.
В Софи Смит имаше нещо обаятелно, помисли си Клара. Отдавна го бе забелязала. Връщаше се от университета ту руса, ту яркорижава, понякога пълничка, понякога стройна, с обеци или без. Човек никога не знаеше какво да очаква. Но едно беше постоянно, каза си художничката, като гледаше младата жена с яйцето пред нея. Софи винаги получаваше онова, което желаеше. Но какво ли искаше сега? Защото очевидно не беше само великденското яйце.
След около час Питър, Рут и Оливие наблюдаваха как приятелите и любимите им хора се отдалечават в нощта – виждаха се единствено поклащащите се светлини на фенерчетата, които носеха. Отначало вървяха скупчени, но после на Питър му се стори, че светлините започнаха да се разделят все повече с приближаването към тъмното имение на хълма, което сякаш ги очакваше. Всеки ходеше отделно от другите.
„Не бъди такъв пъзльо! – каза си художникът. – Това е просто една глупава къща. Какво толкова би могло да се случи?“
Но Питър Мороу усещаше, когато нещо не е наред.
Клара не се бе чувствала така от дете, когато умишлено се плашеше до безумие, като гледаше „Заклинателят“[15] или се возеше на влакчето на ужасите, където пищеше, лигавеше се и дори веднъж се подмокри.
Беше едновременно вълнуващо, ужасяващо и смайващо. Когато се приближиха към имението, художничката имаше усещането, че къщата идва към тях, а не те към нея. Вече не си спомняше защо го правят.
Чу шумолене и гласове зад себе си. За щастие, си спомни, че там са Мадлен и Одил. Двете изоставаха от групата. Клара си спомни също, че във филмите на ужасите първи умират изостаналите от групата. Но ако я задминеха, тя щеше да остане последна. Затова се забърза. След малко пак забави крачка, раздвоена между желанието си да оцелее и любопитството да чуе какво си приказват двете. След онова, което бе подслушала, докато криеше великденски яйца, предполагаше, че Одил не харесва Мад. Тогава за какво можеха да си говорят?
– Не е честно – заяви поетесата.
Другата жена отвърна нещо, но Клара не чу добре, а ако забавеше още повече крачка, фенерчето на Мад щеше да освети онова, което по принцип светлина не огрява.
– Беше ми необходима много смелост, за да го направя – заговори по-високо Одил.
– За бога, не говори глупости! – изрече Мадлен ясно и малко грубо. Клара не познаваше тази нейна страна.
Художничката така се бе съсредоточила в подслушването, че се сблъска с човек, който бе спрял пред нея в тъмното. Жил. Клара вдигна очи.
Бяха стигнали.
ГЛАВА ОСМА
Скупчиха се в студа и мрака. Светлините на фенерчетата им подскачаха като обезумели по фасадата на порутената къща. Табелата „Продава се“ бе паднала и лежеше като надгробна плоча, забита в меката земя с единия си ъгъл. Клара премести фенерчето и освети още свидетелства на упадък. Знаеше, че имението е изоставено, но не беше подозирала, че постройките се превръщат в развалини толкова бързо. Няколко капака на прозорците бяха провиснали и се тряскаха в тухлената стена. Счупени стъкла стърчаха като хищни зъби. Клара забеляза нещо бяло, свито в основата на къщата, и сърцето ѝ примря. Нещо мъртво и одрано, може би?