– Аз също – обади се Габри. – До леглото. Някой се завъртя в леглото!
– Не, беше в коридора – възрази Клара, отмести очи от огъня и се вгледа в лицата им. Спомни си за миналата нощ, когато лицата на всички бяха осветени от пламъците. Отворили бяха широко очи така напрегнати, сякаш готови всеки момент да хукнат. Представи си, че отново е в онази ужасна стая, която миришеше на цветя като погребално бюро. Отново чу тътрене зад гърба си.
– Стъпки. Имаше стъпки. Жана каза, че те идват. Мъртвите идват.
Бовоар почувства, че сърцето му ще спре, и ръцете му се вкочаниха. Запита се дали Лемио би имал против, ако стисне ръката му, но реши, че предпочита да умре.
– Те идват, така каза – съгласи се Мирна. – После добави още нещо.
– От покрива или нещо такова – опита се да си спомни Габри.
– От тавана – поправи го Мирна.
– И мазето – добави Клара. Гледаше изпитателно Гамаш и ѝ се стори, че инспекторът пребледня. Спомените от подземието на имението „Хадли“ навярно още го преследваха.
– И тогава се случи – каза Габри.
– Не точно – поправи го Клара. – Тя добави още нещо.
– Те са навсякъде около нас – прошепна Мирна. – Явете се. Сега!
Плесна с ръце и Бовоар за малко да получи удар.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
– И тогава тя умря – каза Габри.
Оливие се приближи безшумно зад него и постави ръце на раменете му. Габри изпищя:
– Tabernacle![31] Да ме убиеш ли искаш?
Проклятието изведнъж се вдигна. Стаята отново стана светла и Гамаш забеляза огромен поднос със сандвичи, който се бе появил върху масичката.
– Какво се случи после? – попита, като взе парче разцепена франзела с разтопено козе сирене и рукола.
– Мосю Беливо я свали долу, а Жил хукна да докара колата – отговори Мирна, след като и тя си избра сандвич: печено пиле и манго върху кроасан.
– Кой Жил?
– Сандон. Дървосекач е. Беше на сеанса с гаждето си, Одил.
Гамаш си спомни имената от списъка на свидетелите, който носеше в джоба си.
– Жил я закара. Хейзъл и Софи се качиха при него – обясни Клара. – Другите взехме колата на Хейзъл.
– Боже, Хейзъл! – възкликна Мирна. – Някой чувал ли я е днес?
– Аз се обадих – отговори Клара. Погледна подноса, но нещо не ѝ се ядеше. – Говорих със Софи. Хейзъл била твърде разстроена, за да се обади.
– Хейзъл и Мадлен бяха ли близки? – попита Гамаш.
– Най-добри приятелки. Още от училище – обясни Оливие. – Живееха заедно.
– Не като любовна двойка – уточни Габри. – Поне доколкото знам.
– Стига глупости! Разбира се, че не са любовници – скастри го Мирна. – Мъже! Мислят си, че ако две зрели жени живеят заедно и показват привързаност една към друга, значи са лесбийки.
– Вярно е. Всички правят такъв извод за нас двамата. – Габри потупа Оливие по коляното. – Но ние не се сърдим.
– Мадлен Фавро била ли е някога пълна?
Въпросът на Гамаш беше толкова неочакван, че всички се втренчиха в него с празен поглед, сякаш внезапно бе проговорил на руски.
– Дебела ли имате предвид? – попита Габри. – Не мисля.
Другите също поклатиха глава.
– Само че живее тук отскоро – уточни Питър. – Колко? От пет години?
– Приблизително – потвърди Клара. – Но веднага се вписа в общността. Стана член на женското дружество към англиканската църква заедно с Хейзъл...
– Merde[32]! – възкликна Габри. – Това лято тя трябваше да стане председател. Какво ще правя сега? – Почувства се прецакан, макар и не чак колкото самата Мадлен.
– Pauvre Gabri[33] – обади се Оливие. – Каква трагедия.
– Опитай се ти да ръководиш женското дружество! Като стана дума за убийство – обърна се Габри към Гамаш, – може би Хейзъл го е направила. Какво ще кажете?
– Не, не мисля – сопна се Оливие. – И недей да я питаш точно сега, моля те.
– Възможно ли е в къщата да е имало и друг? – попита Гамаш. – Повечето сте чули шум.
Клара, Мирна и Габри замълчаха – опитваха се да си спомнят зловещите шумове.
– Какво мислите вие, Клара?
Какво мислеше ли? Че дяволът е убил Мадлен? Че злото обитава онази къща, може би изпратено там от тях самите? Може би медиумката беше права и всяка злонамерена мисъл, която са имали някога, е била прогонена от идиличното им селце и погълната от онова чудовище. А то бе ненаситно. Навярно лошите мисли водеха до пристрастяване. Вкусиш ли веднъж от тях, искаш още и още.