Дали обаче всички се бяха освободили от злите си помисли? Дали някой не ги е задържал и трупал? Може би ги е поглъщал и се е тъпчел с тях, докато накрая се е изпълнил с омраза и се е превърнал в ходещо, дишащо подобие на къщата на хълма. Дали между тях се разхождаше човешки вариант на онова зловещо място?
„Какво мисля?“ – запита се отново. Нямаше отговор.
След малко Гамаш стана и попита:
– Къде мога да намеря мадам Шове? – Бръкна в джоба си, за да плати сандвичите и напитките.
– Отседнала е в пансиона – отговори Оливие. – Да я повикам ли?
– Не, ние ще отидем при нея. Благодаря.
– Аз не отидох на сеанса – прошепна Оливие, докато връщаше рестото на инспектора иззад дългия дървен бар. – Защото ме беше страх.
– Напълно ви разбирам. В онази къща има нещо.
– И в онази жена.
– Мадлен Фавро ли? – неволно зашепна Гамаш.
– Не. Жана Шове. Знаете ли какво каза на Габри още щом пристигна?
– Какво?
– Тук няма секс за теб.
– Сигурен ли сте? Изглежда странно един медиум да се интересува от такива неща. Това не е...
– Разбира се, че не е истина! Дори... няма значение.
Гамаш тръгна към вратата, но преди да излезе, Оливие прошепна предупредително:
– Тази жена е вещица.
Тримата полицаи тръгнаха по улицата, която заобикаляше селския площад.
– Нещо не разбирам – призна Лемио. Подтичваше леко, за да не изостава от Гамаш. – Убийство ли е?
– Аз също не разбирам, младежо – каза главният инспектор, след което спря и го погледна. – А ти какво правиш тук? Не съм те викал.
Лемио малко се стъписа от въпроса. Беше очаквал Гамаш да се зарадва, дори да му благодари. Вместо това го гледаше изпитателно.
– Дошъл е да види родителите си за Великден и някакъв приятел от местната полиция му казал за случая – отговори Бовоар.
– Дойдох по своя инициатива. Зле ли постъпих?
– Не, не си направил нищо лошо. Просто искам да водя разследването възможно най-дискретно, докато се убедим, че става дума за убийство – отговори Гамаш.
Усмихна се. Искаше хората му да са инициативни, макар и не чак толкова напористи като този младеж. Скоро ентусиазмът на момчето щеше да охладнее и Гамаш не беше сигурен, че така ще е по-добре.
– Значи все още не сме сигурни, така ли? – попита Лемио и се забърза да догони началника си, който продължи към голямата тухлена сграда на ъгъла.
– Не искам тази информация да се разчува, но жертвата е имала ефедрин в кръвта – обясни главният инспектор. – Знаеш ли за това вещество?
Лемио поклати глава.
– Странно. Обичаш да спортуваш, n’est-ce pas[34]?
Младият полицай кимна. Едно от нещата, благодарение на които се сприятели с Бовоар, бе тъкмо спортът. И двамата подкрепяха „Монреал Канейдиънс“[35].
– Чувал ли си за Тери Харис?
– Състезателят по американски футбол?
– А за Шеймъс Ригън?
– Бейзболистът? Играеше в „Лайънс“. И двамата умряха. Четох го в „Ало спорт“.
– Вземали са ефедрин. Използва се в хапчетата за отслабване.
– А, да. Харис припаднал по време на тренировка, а Ригън – на мач. Гледах по телевизията. Беше горещо и всички мислеха, че е получил сърдечен удар. Не е ли така?
– Треньорите им казали да свалят килограми. Затова и двамата започнали да пият хапчета за отслабване.
– Това беше преди две-три години – намеси се Бовоар. – Сега ефедринът е забранен.
– И аз така знам, но може и да греша. Ще провериш ли със сигурност? – обърна се към Лемио главният инспектор.
– Разбира се.
Гамаш се усмихна и продължи напред към красивата сграда на пансиона. Харесваше ентусиазма на момчето. Той бе една от причините да поиска младежа в екипа си. Лемио работеше в полицията на Ковънсвил преди, но го впечатли при последното му идване в Трите бора.
Жертвата на тогавашното убийство живееше в имението „Хадли“.
Озоваха се на широката веранда на пансиона. В миналото триетажната тухлена постройка бе служила като междинна станция за дилижансите от Уилямсбърг до Сан Реми по пътя „Олд Стейдж“. Оливие веднъж му бе доверил, че Габри го накарал да я купи, за да може да се хвали на приятелите си, че е бил „на сцената“[36].
Вътре ги посрещнаха дървен под, пъстри индиански килими и аристократични избелели тапицерии. Пансионът имаше атмосфера на стара селска къща и предразполагаше към почивка.
Но Гамаш не беше тук, за да си почива. Трябваше да открие какво е убило Мадлен Фавро. Дали бе получила сърдечен удар от вълнение и уплаха? Дали бе вземала ефедрин? Или нещо по-зловещо се криеше зад приятната фасада на Трите бора?