– Добър въпрос. – Гамаш чу как Габри изнася телефона на открито, вероятно на верандата. – Oui, c’est ici[37]. Малко зелено еко.
– Значи не е отишла далеч.
– Искате ли да отворя стаята ѝ? Мога да се престоря, че съм отишъл да почистя. Вземам ключа... – Гамаш чу издрънчаване при откачането на ключа от куката. – И тръгвам по коридора.
– Бихте ли го дали на полицай Лемио, ако обичате? Той трябва да отвори вратата.
– Добре.
Гамаш долови раздразнение в гласа на Габри. След малко се обади Лемио:
– Отключих, господин главен инспектор. – Последва мъчителна пауза, докато младият полицай влезе в стаята и светне лампата. – Няма никого. Стаята е празна. Банята също. Искате ли да претърся чекмеджетата?
– Не, би било прекалено. Исках само да се уверя, че мадам Шове я няма.
– Допускали сте, че е мъртва? И аз си помислих същото, но не е.
Гамаш поиска пак да говори с Габри.
– Приятелю, може да ни потрябват стаи за утре вечер.
– За колко нощи?
– Докато тече разследването.
– А ако не разрешите случая? Завинаги ли ще останете?
Гамаш си спомни елегантните уютни стаи с меки възглавници, чисти чаршафи и легла, толкова високи, че се налага да стъпваш на столче, за да си легнеш. Нощните шкафчета бяха заредени с книги, списания и вода. Красивите бани – със стари плочки и нови тръби.
– Ако правите яйца по флорентински всяка сутрин, ще остана – обеща.
– Вие сте неразумен човек, но ви харесвам – каза Габри. – Колкото до стаите, не се притеснявайте. Имаме достатъчно.
– Дори през великденската ваканция? Не е ли пълно?
– Пълно ли? Никой не знае за нас и се надявам така да си остане – изсумтя хотелиерът.
Гамаш го помоли да му се обади, когато Жана Шове се прибере, и каза на Лемио да се прибира вкъщи. После затвори. Загледа се през прозореца, докато колата пътуваше по магистралата към Монреал, и се замисли.
Къде беше медиумката?
Все се надяваше тайно някакъв глас да му подшушне отговорите на въпросите, които си задава, но пък не знаеше какво ще прави, ако започне да чува гласове.
Изчака за момент и след като не чу глас, взе телефона и набра още един номер.
– Bonjour, комисар. Още ли си на работа?
– Тъкмо си тръгвам. Какво откри, Арман?
– Определено е било убийство.
– Това предчувствие ли е, или е доказан факт?
Гамаш се усмихна. Старият му приятел го познаваше добре и подобно на Бовоар таеше дълбоко недоверие към предчувствията му.
– Каза ми го моят дух закрилник.
От другия край на линията последва неловко мълчание. Гамаш се засмя:
– Това беше шега, Мишел. Une blague. Имаме доказателство. Ефедринът.
– Доколкото си спомням, аз ти казах за него.
– Да, но в стаята и в банята на жертвата не намерихме ефедрин, нито на друго място, където би могла да го държи. Всички улики сочат, че не е имала нужда да сваля килограми. Не е страдала от хранителни разстройства, които биха я накарали да използва медикамент, известен с опасните си ефекти. Не е била вманиачена по отслабване и диети. Нямаше книги или списания по темата. Нищо.
– Мислиш, че някой ѝ е дал ефедрина, без тя да знае?
– Да. И започвам разследване за убийство.
– Добре. Все пак съжалявам, че трябваше да прекъсна почивката ти. Ще се прибереш ли навреме, за да видиш Даниел, преди да замине?
– Не, вече е тръгнал за летището.
– Арман, много съжалявам.
– Вината не е твоя – увери го Гамаш, макар че Бребьоф го познаваше достатъчно добре, за да долови съжалението в гласа му. – Предай много поздрави на Катрин.
– Разбира се.
След като затвори, Гамаш изпита облекчение. От няколко месеца, а може би и повече, усещаше промяна в приятеля си, сякаш между тях се бе спуснала невидима преграда. Нещо помрачаваше близостта им. Нямаше видима причина и дори се почуди дали не си въобразява, затова попита Рен-Мари след една вечеря със семейство Бребьоф.
– Не мога да посоча нещо конкретно – опита се да ѝ обясни. – Просто...
– Усещане? – усмихна се жена му. Рен-Мари вярваше в интуицията му.
– Малко повече, струва ми се. Тонът му е различен, погледът му е по-суров сякаш. А понякога ми се струва, че казва неща, с които умишлено иска да ме засегне.
– Като онази забележка, че някои квебекчани отиват да живеят в Париж, защото се имат за нещо повече от другите?
– И на теб ли ти направи впечатление? Той знае, че Даниел се премести там. Подигравка ли беше?
Може би една от многото, които бе чул от Мишел в последно време. Защо?
Прерови паметта си за причина Бребьоф да се държи така, но не си спомняше да го е предизвикал с нещо.