– Не, скъпа. Не е бог. Съжалявам.
Клара се показа на вратата, като бършеше ръцете си с парцал, и се усмихна приветливо.
– Здравейте, полицай Лакост. Не сме ви виждали отдавна. Искате ли кафе?
Изабел Лакост много искаше. В къщата миришеше на прясно сварено кафе, на препечени гевречета и сгряващ огън в студената пролетна утрин. Искаше да седне и да си поприказва с тези гостоприемни хора, докато топли дланите си на чашата. И да не се връща в онази къща. Можеше да го направи. Никой от екипа на Гамаш не знаеше, че е ходила там. Целта ѝ беше дълбоко лична, малък таен ритуал.
– Имам нужда от помощта ви.
Клара вдигна изненадано вежди. И ги спусна, когато чу какво иска от нея Изабел Лакост.
Мирна Ландърс си тананикаше и мелеше кафе за стъклената кана. Беконът се пържеше, а на дървения кухненски плот бяха оставени две кафяви яйца, които чакаха да бъдат счупени в тигана. Обикновено сутрин хапваше само препечени филийки и кафе, но от време на време се поглезваше с пълна закуска. Беше чувала да казват, че всички англоезични тайно копнеят да закусват по три пъти на ден. Знаеше, че за нея е абсолютно вярно. Можеше да живее само на бекон, яйца, кроасани, кренвирши, палачинки с кленов сироп, каша и вкусна кафява захар. На прясно изстискан портокалов сок и силно кафе. Разбира се, ако се хранеше така, щеше да умре за месец.
Да пукне.
Мирна задържа шпатулата над пържещия се бекон. От тигана пръсна мазнина на ръката ѝ, но тя не реагира. Беше се пренесла отново в онази ужасна стая през онази ужасна нощ. Когато обърна Мадлен с лице към себе си.
– Леле, много хубаво мирише! – чу познат глас от другата страна на хола.
Мирна се сепна и се обърна. Видя Клара и друга жена, които тъкмо събуваха калните си обувки. Непознатата се огледа удивено:
– C’est magnifique[38]! – възкликна.
Сега единственото, което Лакост искаше, бе да седне на дългата дървена маса, да хапва бекон и яйца и никога да не си тръгва. Огледа цялата стая. Над главите им имаше голи дървени греди, потъмнели с времето. Стените бяха тухлени, почти розови на цвят, украсени със смели, удивително абстрактни картини и закрити на места от етажерки, претъпкани с книги. От двете страни на дървената камина, разположена в средата на стаята, бяха поставени две стари кресла, а насреща – голям диван. Подът бе с дюшеме от меденожълтеникав чам. Две врати водеха (поне така подозираше Лакост) към банята и спалнята.
Изабел се почувства като у дома си. Изведнъж ѝ се прииска да хване Клара за ръката. Домът ѝ беше тук. В този хол. Но също и с тази жена.
– Bonjour – поздрави я дебелата негърка, облечена с кафтан. Приближи се към нея с протегнати ръце и топла усмивка. – C’est аgent Lacoste, n’est-ce pas?[39]
– Oui.
Двете жени се целунаха по бузите. После Мирна се обърна и повтори същия ритуал с Клара.
– На закуска ли сте дошли? Има много храна. Може да сложа още. Кой какво ще иска?
Видя напрежение на лицето на Клара.
– Полицай Лакост има нужда от помощта ни.
– Какво мога да направя за вас? – попита Мирна, като погледна младата жена, облечена семпло и елегантно като повечето жителки на Квебек.
Мирна се почувства като грамадна къща до нея. Уютна и щастлива къща.
Лакост ѝ разказа. Имаше чувството, че думите ѝ оскверняват това прекрасно място. Когато свърши, Мирна стоеше неподвижно със затворени очи. След няколко секунди ги отвори и каза:
– Разбира се, че ще ти помогнем, дете.
Десет минути по-късно, след като Мирна вдигна бекона от огъня, изключи чайника и се облече, трите жени бавно тръгнаха през пробуждащото се село. Над езерото и по склоновете на околните хълмове се стелеше тънка мъгла.
– Спомням си онзи ритуал, който направихте, когато почина съседката ви – каза Лакост на Клара.
Мирна кимна. Помнеше как обикаляха Трите бора със стрък пушеща салвия и ароматна трева. Ритуалът имаше за цел да върне на селото радостта, изгорена при жестокото убийство. Подействал беше.
– Това беше стар езически ритуал от времето, когато езичници са били селските труженици, а те са играли важна роля в обществото – обясни Мирна.
Лакост замълча. Наведе глава и погледна мръсните си гумени ботуши, с които шляпаше в калта. Тук много ѝ харесваше. Никъде другаде не можеше да върви по средата на улицата и да е сигурна, че никой няма да я сгази. Подушваше уханието на пръст и на свежа борова гора.
– Мадлен убита ли е била? – попита Клара. – Затова ли искате да направим това?
– Да, било е убийство.
Мирна и Клара спряха.