Лемио изви глава назад и вирна нос право към синьото небе.
– Съжалявам, прав сте. Дори не помислих.
– Как можа да не ти хрумне? Хайде помисли сега. За какво сме ние? – изсъска Бовоар, като се стараеше да не повишава глас, за да не го чуят минувачите. – Тук има убиец. Човек, който не се бои да убива. Знаеш ли какво спира повечето хора да убиват? Страхът. Страхът, че ще бъдат хванати. Ние си имаме работа с човек, който няма страх. Много опасен човек. И ти току-що му даде преимущество, Лемио.
Гамаш слушаше с интерес, макар да не беше съвсем съгласен. Страхът може и да пречеше на някои хора да извършват убийства, но главният инспектор знаеше със сигурност, че именно страхът е това, което кара повечето хора да убиват. Тъкмо той изкривяваше емоциите и ги превръщаше в нещо извратено. Той бе алхимикът, способен да превърне деня в нощ и радостта в отчаяние. Веднъж вкоренил се в душата, страхът засенчваше слънцето. И Гамаш знаеше какво израства в тази тъмнина. Търсеше го всеки божи ден.
– Да, прав сте. Абсолютно сте прав – каза Лемио. – Страшно съжалявам.
Погледна внимателно Гамаш, който се взираше в него строго. Но после забеляза смекчаване в погледа на началника си. Младежът се успокои. Бребьоф беше прав. Негова бе идеята Лемио да изпусне умишлено информацията за ефедрина, да разгневи инспекторите и после да си посипе главата с пепел.
Всеки обича грешниците, но никой повече от Гамаш. И как иначе? След всички грехове, които бе извършил самият той. След като беше натопил Арно и почти съсипал полицията, разбира се, че великият Гамаш щеше да обича грешниците.
Лемио се запита какво ли ще е, когато той самият стане шеф на отдел „Убийства“. Не веднага, разбира се. Но Бребьоф трябваше да го възнагради. И той бързо щеше да се издигне в йерархията. Когато това свършеше, щеше да има повишение.
– Внимавай – изрече Гамаш и за един ужасен момент Лемио се почуди дали главният инспектор може да проникне в мислите му с изпитателния си поглед. Дали знаеше?
– В какъв смисъл?
– Трябва да си по-внимателен – повтори Гамаш, без да отмества очи от него.
„Аз няма да съм слаб като него – помисли си Лемио. – И няма да спра до главен инспектор.“
– Трябва да покрием максимален обем работа за по-кратко време – продължи началникът. – Инспекторе, искам с полицай Лемио да се разделите и да разпитате всички свидетели на убийството.
– А вие? – попита Бовоар.
– Ще говоря с Жана Шове.
Бовоар хвана шефа си за лакътя и го заведе на няколко крачки от Лемио.
– Трябва и аз да дойда – прошепна.
– На разпита на медиумката ли? Защо?
– Ами... – Бовоар погледна към имението „Хадли“, после извърна очи настрани. – Така може би е по-добре. Онзи сеанс не е бил просто гледане на карти или използване на уиджа[43], с което някога се забавляваха майка ми и приятелките ѝ. Жана Шове е вещица.
– Да не мислиш, че ще призове духовете срещу мен? – Гамаш изрече тези думи сериозно, не с подигравка. Сякаш искрено се интересуваше какво мисли подчиненият му.
– Не вярвам в духове – заяви Бовоар. – Мисля, че са измислени с определена цел.
– Каква?
– Жена ми говори за ангели. Иска ѝ се да вярва в ангелите хранители, защото така се страхува по-малко, чувства се по-малко самотна.
– А злите духове, и те ли са измислени?
– Така мисля. От родителите и църквата, за да се страхуваме и да сме послушни.
– Значи злите духове всяват страх, а ангелите го успокояват?
– Мисля, че всичко е във въображението ни. В убежденията ни. Мадлен Фавро е вярвала в духове и това я е убило. Ако не вярваше, нямаше да се уплаши толкова, че ефедринът да спре сърцето ѝ. Вие самият го казахте. Умряла е от уплаха. Била е убита от това, в което е вярвала. От човек, който се е възползвал от убежденията ѝ. Вие вярвате в неща, в които аз не вярвам. Опасявам се, че тази жена ще се възползва. Ще влезе в ума ви.
– Медиумката ли? Мислиш, че ще се промъкне в главата ми и ще използва срещу мен това, в което вярвам?
Бовоар кимна, без да отмества поглед от този на шефа си, колкото и неловко да се чувстваше. Много мразеше подобни неща – нещата, които не разбираше.
– Знам, че го казваш, защото си загрижен за мен – каза Гамаш, като се вгледа в лицето му. – Но моите убеждения успокояват, не убиват. Те са моята същност, Жан Ги. И никой не може да ми навреди чрез тях, защото те са неразделна част от мен.
– Вие вярвате в духове – не се отказваше Бовоар. – Знам, че не ходите на църква, но вярвате в бог. Представете си, че тя призове злите духове. Какво ще направите тогава?
43
Дъска за контактуване с призраци, върху която най-често са изписани буквите от азбуката, цифрите и думите „да“, „не“, „здравей“ и „довиждане“, както и различни символи и изображения. – б. р.