Гамаш съблече палтото си и го преметна на ръката си.
– Много е спокойно – каза Жана.
Гамаш не отговори. Вървеше и чакаше.
– Прилича на вълшебно село, което се появява само за хората, които имат нужда от него.
– Вие от тях ли сте?
– Да. Разбрах за местния пансион и реших да резервирам стая в него.
– Как разбрахте?
– От една брошура. Габри сигурно е пуснал реклама.
Гамаш кимна. Слънцето сгряваше лицето му, без да напича прекалено.
– Досега не ми се е случвало подобно нещо. Никой не е умирал по време на мой ритуал. И никой не е пострадвал. Поне физически.
Гамаш понечи да попита нещо, но реши да замълчи.
– Хората често чуват неща, които ги разстройват емоционално – продължи Жана. – Но в повечето случаи контактът с мъртвите е много спокойно, дори нежно преживяване. – Спря и го погледна. – Казахте, че не знаете нищо за уика. Значи не сте наясно и с ритуалите?
– Така е.
– Сеансите не се правят, за да викаме духове и демони. Нито за да ги гоним. Даже не се правят заради мъртвите, въпреки че установяваме контакт с душите им.
– А защо тогава?
– Заради живота. За изцеление. Когато някой поиска спиритически сеанс, най-вероятно има нужда от изцеление. На повърхността може да изглежда, че хората искат да се забавляват или да се посплашат един друг, но всъщност имат необходимост да сложат в ред нещо в собствения си живот. Искат да се освободят от нещо или от някого. Това правя аз. Това е моята работа.
– Лечителка ли сте?
Жана спря и се вгледа в дълбоките кафяви очи на Гамаш.
– Да. Всички последователи на уика са лечители. Ние сме орисници, акушери, знахари. Използваме билки и ритуали, използваме силите на земята, на ума и душата. Използваме също енергията на Вселената и духовете. Правим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на ранените души да се излекуват.
– Има много ранени души.
– Точно затова дойдох тук.
– Да намерите нови или да си починете от задълженията?
Жана понечи да отговори, но изражението ѝ внезапно се промени. От сериозно и съсредоточено стана озадачено. Загледа се в нещо зад Гамаш.
Инспекторът се обърна и на неговото лице също се изписа озадачение.
Рут Зардо куцукаше по алеята пред къщата си и крякаше като патица.
Жан Ги Бовоар лесно намери „Мезон биоложик“. Магазинът за екологични продукти беше на главната улица на Сан Реми, точно срещу минимаркета, където хората купуваха цигари, бира и талони за лотарията. Двата магазина взаимно допълваха клиентелата си, защото търгуваха с надежда. Надежда, че ще изтеглиш печеливш билет; надежда, че все още не е късно да спрем глобалното затопляне. Надежда, че здравословната храна ще неутрализира влиянието на никотина. Самата Одил Монман обичаше да пали по цигара от време на време, обикновено след чаша или бутилка евтино вино, купено от съседите отсреща.
Когато влезе в празния магазин, Бовоар усети странна миризма: наситен тежък аромат – сякаш различните билки и сухи цветя, тамян и подправки вътре се съревноваваха чие ухание ще надделее.
Накратко, смърдеше.
Зад щанда стоеше хубавка, леко пълна жена около четирийсетте, сложила ръка върху затворена тетрадка. Нескопосано подстриганата ѝ боядисана коса висеше вяло от двете страни на лицето. Изглеждаше любезна и невзрачна. За момент му се стори и подразнена, сякаш бе нарушил личното ѝ пространство. После му се усмихна. Усмивка на човек, който по навик се държи любезно.
– Oui? Est-ce que je peux vous aider?[45]
– Вие ли сте...
Бовоар извади листа с имената на всички, присъствали на сеанса, който му бе дал Гамаш. Вгледа се в списъка и нарочно проточи момента. Искаше да спечели цялото ѝ внимание. Разбира се, много добре знаеше името ѝ. Искаше просто да я смути. Да я изкара от равновесие. Когато отново я погледна обаче, тя четеше нещо в червената тетрадка пред себе си. Изплъзнала му се беше в паузата, която бе направил. Вместо да се смути, тя се бе върнала към това, което правеше.
– Вие ли сте Одил Монман?
– Да – усмихна се жената любезно, почти безизразно.
– Аз съм инспектор Бовоар от квебекската полиция. Отдел „Убийства“.