– Нали не е станало нещо с Жил? – Жената изведнъж се промени. Цялата се скова, на лицето ѝ се изписа страх. Премести ръка от тетрадката върху дървения плот и сякаш се опита да забие пръсти в него.
– Жил ли? – попита Бовоар. Веднага се досети какво си е помислила жената, но не бързаше да разсее страха ѝ.
– Какво се е случило?
Одил имаше чувството, че ще припадне. Главата ѝ се замая, а сърцето ѝ тупкаше толкова силно, сякаш искаше да изскочи от гръдния ѝ кош и да тръгне да търси Жил.
– Идвам във връзка с Мадлен Фавро.
Бовоар я наблюдаваше внимателно. Отпуснато и празно, лицето ѝ внезапно се оживи. В очите ѝ светнаха пламъчета, успя да се съсредоточи. Сега Одил изглеждаше умна. Уплашена. И красива. След миг всичко изчезна. Старата Одил се върна. Хубавка, скучна, сериозна. Но инспекторът бе видял какво се крие зад фасадата. Сигурно малцина подозираха за съществуването на тази жена, дори самата Одил. Умна, красива и динамична, тя живееше като в затвор зад безопасен параван от скука и престорени усмивки, боя за коса и разумни цели.
– Мадлен е била убита? Но тя получи сърдечен удар, сигурна съм.
– Oui, c’est vrai[46]. Но той е бил предизвикан. Някой ѝ е дал медикамент, за да го причини.
– Медикамент ли?
Никой от Трите бора ли не се беше обадил на Одил? Всички се бяха събрали в бистрото на Оливие, за да научат последните новини. То беше информационната им агенция, а Габри – техният новинар. Бовоар стоеше пред единствения човек в района, на когото никой не се бе сетил да позвъни. Изведнъж му стана жал за тази жена с напрегнато, озадачено лице. Стана му жал, но изпита и известно отвращение. Неудачниците по принцип го отблъскваха, което бе и една от причините да не харесва Ивет Никол. От момента, когато я срещна преди няколко години, разбра, че тя не е просто жена в затруднение, а нещо по-лошо: неудачница. От личен опит Бовоар знаеше, че тези хора са най-опасни. Защото рано или късно стигаха до етап, в който не им оставаше какво да губят.
– Казва се „ефедрин“.
Одил запази мълчание за момент, докато осмисли думите му.
– И това е спряло сърцето ѝ? Но защо са я убили по този начин?
Не „защо са я убили“, а „защо са я убили по този начин“. Явно за Одил не бе странно, че някой е убил Мадлен. Озадачаваше я начинът, по който го е сторил.
– Добре ли познавахте мадам Фавро?
– Беше клиентка. Пазаруваше плодове и зеленчуци от нас. Също и витамини от време на време.
– Добър клиент ли беше?
– Редовен. Идваше веднъж седмично.
– Като се изключи това, общувахте ли?
– Никога. Защо? – отговори леко сопнато.
– Ами, в неделя сте вечеряли заедно.
– Е, да, но не по наша инициатива. Клара ни покани и двете след сеанса. Дори не знаех, че Мадлен ще е там.
– Щяхте ли да отидете, ако знаехте?
Бовоар усети, че тук има нещо. Чувстваше го. Виждаше предпазливостта на лицето ѝ, чуваше я в тона ѝ.
Одил се поколеба малко, преди да отговори:
– Сигурно. Нямах нищо против Мадлен. Както казах, беше ни клиентка.
– Но не я харесвахте.
– Не я познавах.
Бовоар остави мълчанието да се проточи. Огледа по-внимателно магазина. Имаше всевъзможни неща. От едната страна бяха хранителните стоки, от другата – дрехите и мебелите. На хранителните щандове видя глинени гърненца с дървени капаци и лъжици, закачени на тях. Имаше груби чували, а върху дървени полици, които стигаха почти до тавана, бяха подредени стотици буркани, пълни с нещо като трева. Дали не бяха наркотици? Взря се по-внимателно в надписите, без да се стеснява от Одил, която го гледаше втренчено. Имаше „монарда“ и „ма хуанг“, „репей“ и любимото му – „клоунско цвете“. Взе буркана, отвори го и плахо помириса съдържанието. Не можеше да повярва, че има растение с името клоунско цвете. Почуди се дали са кръстили и село на негово име – близо до Нотр Дам дьо Покривни конструкции, може би.
На полицата за книги имаше издания за екологично земеделие, строителство на автономни къщи и домашно тъкане на платове. Кой изобщо ще тръгне да прави такива неща?
Жан Ги Бовоар не беше безразличен към опазването на околната среда, дори от време на време правеше дарения за каузата – за защита на озоновия слой или за спиране на глобалното затопляне, вече не помнеше точно. Но да започне да живее като първобитните хора съзнателно, му се струваше абсурдно. Едно нещо все пак му хареса. Гол дървен стол. Дървото беше обелено, полирано и невероятно гладко. Бовоар го погали и не му се щеше да отмести ръката си. Остана дълго загледан в него.
– Пробвайте го – предложи Одил, която все още бе зад щанда.