Гамаш си сипа супа, взе сандвич със зеленчуци на скара и козе сирене и седна. Хората му се настаниха около него, хапваха супа и сандвичи и хвърляха кратки погледи към него. Всички, освен Никол, която седеше с наведена глава. Въпреки че се бяха настанили в кръг, тя сякаш бе на отделна маса в съвсем различна стая.
Дали не беше грешка, че я доведе?
Вече две години работеше с нея и като че ли нищо не се бе променило. Това бе най-обезпокоителното. Ивет Никол сякаш привличаше неприязън, привличаше я и даже я създаваше. Беше като малък производител на обиди, сърбежи и дразнения. Фабрика, която работеше ден и нощ и бълваше гняв. Превръщаше добрите намерения в атаки, подаръците в обиди, щастието на другите хора в язвителни забележки. Смехът и усмивките като че ли я увреждаха психически. Хващаше се за всяка неприязън. И не изпускаше нищо. Убягваше ѝ само здравият разум.
И все пак Ивет Никол имаше невероятен усет към убийците. Беше като мъдър идиот, който притежава само една способност – навярно усещаше сродни умове.
Сега обаче младата жена участваше в разследването по специална причина. Причина, която Гамаш пазеше в тайна.
Никол толкова се бе навела над супата си, че топеше коса в нея. Пред лицето ѝ висеше почти непрогледна завеса от кичури. И между потракванията на прибори Гамаш чуваше как тя изсипва и разплисква съдържанието на лъжицата си, преди да я поднесе към устата.
– Сигурно всички сте го прочели – заяви главният инспектор и показа броя на „Журне“.
Останалите полицаи кимнаха.
– Имат предвид мен, разбира се, но това нищо не означава. Днес просто е ден без събития след дългия уикенд и затова са решили да съживят случая „Арно“. Нищо повече. Не искам да се разсейвате. D’accord?[47]
Огледа се. Лемио кимна. Никол попиваше със салфетка супата от краищата на косата си и се държеше, сякаш не е чула. Бовоар го гледа изпитателно известно време, после кимна кратко и грабна огромен сандвич с печено телешко и хрян.
– Полицай Лакост?
Изабел Лакост го гледаше втренчено, застанала неподвижно. Не се хранеше, не кимаше, не казваше нищо. Само го гледаше.
– Кажи ми какво има – подкани я Гамаш, като събра ръцете си в скута, далеч от храната, и насочи цялото си внимание към нея.
– Мисля, че е нещо важно, господин главен инспектор. Вие винаги казвате, че всичко се случва с причина. Мисля, че има причина да го сложат във вестника.
– И каква ще да е тази причина?
– Знаете отлично. Каквато е била винаги. Искат да се отърват от вас.
– Кои?
– Хората в полицията, които все още са верни на Арно. – Дори не се поколеба, не се замисли. Имаше значение, разбира се, че сутринта бе размишлявала доста, докато стигне до този извод.
Гамаш бавно осмисли думите ѝ. Взря се право в очите ѝ. Погледът му бе невъзмутим, замислен, спокоен. В целия хаос, при всички заплахи и стрес, след всички атаки, вербални и физически, Арман Гамаш не се разколебаваше и продължаваше да търси убийци. Лакост винаги щеше да си го спомня такъв. Главен инспектор Гамаш – спокоен, силен и владеещ положението. Неслучайно беше техен водач. Окото му не мигваше. Нямаше да мигне и сега.
– Може и да си имат причина – отвърна най-сетне главният инспектор. – Но тя не ме интересува.
Сега дори Никол го гледаше с леко отворена уста.
– Ами другите? – настоя Лакост. – Хората тук. Или другите полицаи в управлението. Може да повярват на тия лъжи.
– И какво, ако го сторят?
– Ами, ще навреди на нас.
– И какво предлагаш? Да пусна съобщение, че не е вярно? Мога да направя две неща. Да се ядосам и да започна да се тревожа или да не им обърна внимание. Досети се кое избирам.
Гамаш се усмихна. Напрежението най-сетне се уталожи и всички се върнаха към обяда и докладите си. Докато Оливие раздигна чиниите и донесе сирената, Бовоар и Гамаш запознаха колегите си с новата информация по случая. Лемио докладва за разговора си с мосю Беливо.
– Какво знаем за жена му? – попита Бовоар. – Жинет.
– Все още нищо – отговори Лемио, – починала е преди няколко години. Важно ли е?
– Възможно е. Жил Сандон май намекна, че смъртта на две жени, свързани с мосю Беливо, може да не е съвпадение.
– Така ли? Дърветата ли са му го подсказали? – измърмори Никол.
– Моля? – сепна се Бовоар и я погледна.
– Нищо. – Супата бе покапала от косата ѝ по раменете на евтиното сако с подплънки; по гърдите ѝ имаше трохи. – Просто не мисля, че можем да приемаме на сериозно думите на Сандон. Очевидно е, че е смахнат. Говори с дърветата, за бога. Същото се отнася и за онази вещица. Ръси сол, пали свещи и разговаря с мъртвите. И вие обръщате внимание на приказките ѝ? – обърна се към Гамаш.