Выбрать главу

– Съжалявам, но не мога да ви помогна.

Хейзъл изрече думите учтиво, но Бовоар забеляза, че има още нещо. Жената изглеждаше смутена. Дали заради книгата, или заради факта, че най-добрата ѝ приятелка е държала в тайна четивото?

– Разказахте ни вече за нощта, когато е починала Мадлен, но няколко дни преди това е имало друг сеанс.

– В петък вечерта в бистрото. Аз не отидох.

– Но мадам Фавро е била там. Защо?

– Това не ви ли го разказах? На главния инспектор? – На Хейзъл вече всичко ѝ се губеше.

– Разказали сте, но понякога хората са малко объркани, когато ги попитаме нещо за първи път. Хубаво е отново да чуем какво си спомняте.

Хейзъл се почуди дали наистина е така. Вместо да се прояснява, умът ѝ като че ли все повече се замъгляваше.

– Не знам точно защо отиде Мад. Габри беше сложил обява в църквата и бистрото, че прочутата екстрасенска мадам Блаватски е отседнала в пансиона и се е съгласила да призове мъртвите. Само една вечер. – Хейзъл се усмихна. – Не мисля, че някой го е приемал сериозно, инспекторе. Мадлен със сигурност не е. Мисля, че очакваха просто да се позабавляват. Малко разнообразие.

– Вие обаче не одобрявахте, нали?

– Мисля, че има неща, с които е по-добре да не си играем. В най-добрия случай е губене на време.

– А в най-лошия?

Хейзъл не отговори веднага. Погледът ѝ блуждаеше, сякаш търсеше безопасно място, където да се спре. Но понеже не намери, отново се върна върху лицето му.

– Беше Разпети петък, инспекторе. Le Vendredi Saint.

– Е, и?

– Ами, замислете се. Защо Великден е най-важният християнски празник?

– Защото тогава е бил разпнат Христос.

– Не. Защото тогава е възкръснал.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

Докато Лакост правеше снимки на спалнята в имението „Хадли“, а Лемио прибираше найлоновата лента, Гамаш провери чекмеджетата на скриновете, нощното шкафче и тоалетната масичка. После отиде до библиотеката.

Какво би могъл да иска човек от тук толкова отчаяно, че да скъса полицейска лента?

Гамаш се усмихна, когато видя събраните съчинения на Паркман[48] – тази ужасна история на Канада, преподавана в училищата преди повече от век, за да се внуши на децата, че индианците са били диваци, а европейците са донесли цивилизацията по тукашните брегове.

Отвори един от томовете на случайна страница.

В образа на зверове и в други форми, ужасяващи и неописуемо изродени, изчадията адови, виещи в безсилна ярост, почнали да трошат клоните на горското жилище.

Гамаш затвори книгата и отново с изненада погледна корицата. Наистина ли беше от събраните съчинения на Паркман? Суха, тягостна и гарантираща стопроцентова скука? „Изчадията адови“? Да, наистина беше Паркман. А разделът, на който бе отворил, беше посветен на Квебек.

– Полицай Лакост, елате. – Подаде ѝ книгата. – Бихте ли я отворили?

– Да я отворя ли?

– S’il vous plaît[49].

Изабел Лакост взе томчето с напукана кожена подвързия и бавно го разтвори. Крехките страници се разпериха като ветрило и след миг се разделиха на две. Гамаш се наведе и прочете: „В образа на зверове и други форми, ужасяващи и неописуемо изродени...“

Книгата сама се отваряше на тази страница.

Инспекторът се втренчи в нея за момент, после я върна на полицата и взе съседната. Библията. Почуди се дали е съвпадение, или този, който ги е подреждал, е знаел, че едната книга допълва другата. Но коя беше по-основната? Погледна Библията и я пъхна в джоба си. Знаеше какво още трябва да направи, но всяка дреболия беше от полза. В тъмната празнина на полицата, където бе стояла Библията, се виждаше корицата на друга книга. На гръбчето ѝ не бе написано нищо.

Лакост не забеляза, че Гамаш прибра втората книга в джоба си. Но Лемио го видя.

Главният инспектор знаеше, че си губи времето. Слънцето скоро щеше да залезе, а той не искаше да прави по сумрак онова, което бе намислил.

– Ще ида да претърся къщата. Ще се справите ли без мен тук?

Лакост и Лемио го погледнаха така, както децата му Даниел и Ани, когато навремето им заяви, че е време да се опитат да преплуват залива без спасителна жилетка.

– Вече сте достатъчно добри плувци.

Децата не можеха да повярват, че ги кара да го направят.

– Аз ще съм до вас с лодката – добави Гамаш.

Все още помнеше колебанието в очите на Даниел. Но Ани веднага влезе във водата. Синът му за нищо на света не би останал назад, затова и той тръгна.

Даниел – як и издръжлив – лесно преплува залива. Ани едва стигна до другия бряг. Беше дребничка и хилава като Рен-Мари на нейната възраст. Но за разлика от брат си, не загуби енергия заради страха. И все пак беше толкова млада, а заливът – така широк, че едва успя. Последните няколко метра почти започна да се дави и се справи единствено благодарение на насърченията на баща си, който буквално я извлече на брега с думите си. Те бяха като въжета, прикачени за прекрасното ѝ малко телце. На два пъти се бе изкушил да се пресегне и да я измъкне от водата, но я изчака да намери сили да продължи.

вернуться

48

Франсис Паркмансин (1823–1893) – американски историк и автор. – б. р.

вернуться

49

Ако обичате (фр.). – б. пр.