Гамаш вече бе претърсил таванското помещение. Подплаши няколко прилепа с фенера си, а с тях – и себе си. Огледа всички спални, бани и килери. Пресече решително оплетената в паяжини дневна с масивна полица и орнаменти на камината и влезе в трапезарията.
Там се случи нещо странно. Изведнъж долови апетитния аромат на току-що приготвена вечеря. Миришеше на печено месо със сос, картофи и сладки репички. Дори подуши карамелизираните лукчета, пресния, все още топъл хляб и червеното вино.
Чу смях и говор. Спря се като хипнотизиран насред тъмното помещение. Дали къщата се опитваше да го съблазни? Да притъпи бдителността му? Тази опасна сграда може би знаеше какъв ефект има върху него миризмата на храна. Но от друга страна, остана със странното усещане за вечеря, приготвена преди дълги години за хора, отдавна починали и погребани. Хора, които някога са били щастливи тук. Беше само въображение, знаеше го. Само въображение.
Гамаш излезе от столовата. Ако в къщата имаше нещо или някой, знаеше къде ще го намери.
В мазето.
Хвана дръжката. Беше керамична и студена. Вратата се отвори със скърцане.
– А, ето ви! – Изабел Лакост махна за поздрав на Бовоар и се направи, че не забелязва Никол. – Как мина?
– Взехме това. – Инспекторът хвърли на масата годишника на Мадлен и разказа какво са научили от Хейзъл и Софи.
– Как мислиш? – попита Лакост, след като се замисли върху чутото. – Софи обичала ли е Мадлен, или я е мразила?
– Не знам. Сложно е. И двете са еднакво вероятни.
Лакост кимна:
– Много момичета си харесват някоя по-възрастна жена. Учителка, писателка, спортистка. Аз например харесвах Хелън Келър[50].
Бовоар не беше чувал името, но идеята за страстна връзка между Лакост и тази дама го накара да спре за момент, докато събличаше якето си. Представи си лъщящите им от пот сплетени тела...
– Била е сляпа и глуха – уточни Лакост, тъй като го познаваше достатъчно добре, за да предугади реакцията му. – И е покойница.
Това определено промени фантазията му. Жан Ги премигна, за да пропъди образите.
– Каква партия само.
– Освен това е била гениална.
– Но е покойница.
– Така е. Опасявам се, че това малко осакати връзката ни. Но все още я обожавам. Удивителна жена. Нейни са думите: Всичко има своите чудеса, дори мракът и тишината. – Лакост се усети. – Та, за какво приказвахме?
– За влечения – обади се Никол и веднага се смъмри мислено, че си е отворила устата. Искаше двамата да забравят, че е там.
Бовоар и Лакост се обърнаха и я погледнаха, изненадани от присъствието ѝ и от факта, че е казала нещо полезно.
– Наистина ли си харесвала Хелън Келър? – добави. – Тя е била луда. Гледах филма.
Лакост я изгледа с пълно пренебрежение. Дори не с презрение. За нея младата полицайка не съществуваше.
„Мракът и тишината не винаги са чудесни“ – помисли си Никол.
Бовоар и Лакост ѝ обърнаха гръб и се отдалечиха.
– Казваш, че е нормално за момиче на годините на Софи да е объркано, така ли? – попита инспекторът.
– С много млади жени е така. Емоциите са извън контрол. Нормално е да заобича Мадлен Фавро, а след това да я намрази. После пак да я обожава. Виж какви отношения имат някои момичета с майките си, например. Обадих се в лабораторията – смени темата Лакост. – Докладът от влизането с взлом ще излезе чак утре сутринта, но доктор Харис е изпратила предварителния и пише, че ще се отбие на път за вкъщи. Иска да се види с началника в бистрото след около час.
– Къде е той?
– Все още е в имението „Хадли“.
– Сам ли?
– Не. Лемио е там. Трябва да поговорим за нещо.
Лакост погледна Никол, която седеше на бюрото си и зяпаше монитора. Сигурно редеше пасианс.
– Хайде да се поразходим – предложи Бовоар. – Да глътнем малко чист въздух преди бурята.
– Каква буря?
Двамата отидоха до вратата. Бовоар отвори и кимна навън.
Лакост видя само синьо небе и няколко облачета. Беше прекрасен ден. Погледна го. Инспекторът се открояваше на светлината в профил и също гледаше небето с мрачно изражение. Изабел Лакост се вгледа по-внимателно. И наистина, точно над тъмната борова гора на хребета, зад имението „Хадли“, я видя.
Черна ивица. Сякаш небето бе купол – светъл и красив, и изкуствен. И нещо го отваряше.
– Какво е това?
– Просто буря. На открито изглеждат по-страшни. В града не се виждат добре от високите сгради – обясни Бовоар, като махна небрежно към черната ивица, сякаш зараждането на всяка буря приличаше на приближаването на нещо зловещо.
50
Хелън Адамс Келър (1880–1968) – американски автор, политически активист и лектор. – б. р.