– Може би „дъжд“ – предложи Рут и Клара я предупреди с поглед да внимава.
Одил се позамисли, но отсече:
– Не е достатъчно въздействаща.
– За разлика от безсмислицата „пъж“ – каза Рут на Клара, след което се обърна отново към Одил: – Е, определено се почувствах обогатена, дори наторена. Единственият творец, с когото се сещам да те сравня, е великата Сара Бинкс[8].
Въпреки че не бе чувала за Сара Бинкс, Одил съзнаваше, че знанията ѝ са осакатени от образователна система, която признава само франкофонските гении. Предположи, че Сара Бинкс трябва да е много велика англоезична поетеса. Този комплимент от Рут Зардо стимулира творческия устрем на Одил Монман и в спокойни моменти в магазина си „Мезон биоложик“ в Сан Реми тя изваждаше изтърканата си ученическа тетрадка и пишеше стихотворение след стихотворение, без да чака особено вдъхновение.
Клара, която също познаваше творческото безсилие, ѝ съчувстваше и я подкрепяше. Питър, разбира се, смяташе Одил за откачена. Но тя знаеше, че не е прав; че много често онова, което отличава великите хора на изкуството, не е талантът, а упоритостта. Одил бе много упорита.
Сега осем души се бяха събрали в уютния заден салон на бистрото, за да призоват духовете на мъртвите на Разпети петък. Единственият въпрос беше кой ще го направи.
– Няма да съм аз – заяви Жана. – Мислех, че някой от вас е екстрасенс.
– Габри? – обърна се Жил Сандон към домакина.
– Ама нали казахте, че отгатвате бъдещето! – с умолителен глас каза Габри на Жана.
– Така е. Карти таро, руни, такива неща. Но не контактувам с мъртвите. Поне не често.
„Странно – замисли се Клара – как, ако си достатъчно търпелив, можеш да чуеш какви ли не смахнати неща от всекиго.“
– Не често? – попита я.
– Е, понякога го правя – призна Жана, като направи стъпки назад, сякаш Клара се канеше да я нападне.
Художничката се усмихна и се опита да си придаде не толкова настъпателен вид, макар че на тази жена навярно дори шоколадово зайче щеше да ѝ се стори прекалено настъпателно.
– Бихте ли го направили тази вечер? Моля ви? – изхленчи Габри, който вече виждаше как партито се проваля пред очите му.
Дребната, невзрачна, безлична Жана стоеше по средата на кръга от гости. И тогава Клара видя нещо да преминава по лицето на тази незабележителна женица. Усмивка? Не. Злобна усмивка.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Хейзъл Смит се суетеше из уютната си тясна къщичка. Имаше милион неща да свърши, преди дъщеря ѝ да си дойде от университета „Куинс“. Леглата бяха вече застлани с чисти, изгладени чаршафи. Бобът на фурна се печеше бавно, хлябът втасваше, хладилникът бе зареден с любимите неща на Софи. Хейзъл се отпусна на неудобния диван в хола с пълнеж от конски косми. Чувстваше се смазана от тежестта на всичките си четирийсет и две години. Старият диван беше като покрит с микроскопични иглички и боцкаше всяка част от тялото ѝ, която влизаше в допир с него, сякаш се опитваше да я прогони. Въпреки това Хейзъл го обичаше, може би защото никой друг не го харесваше. За нея тапицерията на тази мебел бе пълна колкото с конски косми, толкова със спомени, също боцкащи понякога.
– Още ли го държиш, Хейз? – изсмя се Мадлен, когато за първи път влезе в малката стая преди няколко години.
Веднага отиде при стария диван и се покатери отгоре. Провеси се през облегалката, сякаш бе забравила как се седи, и обърна стегнатия си задник към смаяната Хейзъл.
– Велико! – чу се приглушеният ѝ глас между дивана и стената. – Спомняш ли си как се криехме зад него, за да шпионираме вашите?
Хейзъл бе забравила. Ето още един спомен, който щеше да свързва с тази мебел. Внезапно Мадлен се изкиска като ученичка, подскочи и се тръсна на дивана с лице към нея, като протегна ръце. Хейзъл се приближи и видя нещо между фините ѝ пръсти. Нещо чисто и бяло. Приличаше на избеляло от времето кокалче. Хейзъл леко се стъписа, малко уплашена какво ли е изпаднало от дивана.
– Това е за теб.
Мадлен внимателно остави подаръчето в дланта на Хейзъл. Цялата сияеше. Да, буквално. Голата ѝ глава бе увита с шал, веждите ѝ бяха очертани малко нескопосано и ѝ придаваха изненадано изражение. Синкавите сенки под очите ѝ издаваха умора, причинена от нещо повече от безсънни нощи. Но иначе Мад сияеше. И невероятната ѝ жизнерадост изпълни мрачната стая.
Не се бяха виждали от двайсет години и макар да си спомняше всеки момент от младежкото им приятелство, Хейзъл бе позабравила колко жива се бе чувствала винаги в компанията на Мадлен. Погледна в дланта си. Бялото нещо не беше костица, а навито на руло листче.
8
„Сара Бинкс“ (1947) е роман на професор Пол Хибърт. Написан като хумористична автобиография на измислена поетеса, отдала живота си на поезията, той се е превърнал в канадска класика. – б. р.