Инспекторите започнаха да се хранят и продължиха разговора си. За Бовоар това бе любимата част от разследването. Когато се съветваха за случая. Обменяха идеи. Нищо официално, не водеха записки. Просто разсъждаваха на глас. Докато хапват и пийват.
– Какво ти направи впечатление? – попита Гамаш и почука по годишника. Супата му имаше прекрасен вкус на омар с лек аромат на коняк.
– Струва ми се, че надписът под снимката ѝ от завършването има някакво значение.
– Забележката за женския затвор ли? Да, и аз си го помислих.
Гамаш отново отвори на снимките от завършването, но този път се загледа в Хейзъл. Очевидно бе посетила козметичен салон, преди да се снима. Косата ѝ беше бухнала, очите – очертани с твърде много грим и изпъкнали. Отдолу пишеше: „Хейзъл обичаше физическото и театралния клуб.“ И после едно странно твърдение на английски: „Тя никога не стана гневна.“
Никога не се е ядосвала, замисли се Гамаш и се почуди дали това е пример за самообладание, или за равнодушие. Що за човек не се ядосваше никога?
Отвори на страницата на театралния клуб. Там имаше снимка на Хейзъл, усмихната и прегърнала силно гримирана актриса. Отдолу бе изписано: „Мадлен Ганьон като Розалинда в „Както ви харесва“. Програмата на суперуспешната училищна пиеса бе написано лично от продуцента ѝ Хейзъл Ланг.“
– Чудя се как Мадлен е имала време за всичко. Да спортува, да играе в училищната трупа – сподели Бовоар. – Дори е била мажоретка. – Обърна на съответната страница. – Ето, вижте. Тук.
И наистина, там също беше Мадлен. Ухилена до уши, с лъскава коса дори на черно-бялата снимка. Всички носеха къси полички. Прилепнали пуловерчета. Свежи, весели лица. Всичките – млади, всичките – красиви. Гамаш прочете имената на мажоретките: Моника, Джоана, Мадлен, Жоржет. Само една липсваше. Някоя си Жана. Жана Потвен.
– Забеляза ли името на липсващата мажоретка? – попита Гамаш. – Жана.
Завъртя годишника към Бовоар и погледна към самотната жена на далечната маса.
– Мислите ли... – започна Бовоар и кимна натам.
– И по-странни съвпадения съм виждал.
– Като сеанси и духове? Мислите ли, че е възможно с помощта на магия да се е трансформирала от мажоретка в това?
Двамата мъже погледнаха изпитателно невзрачната жена, облечена в сив пуловер и панталон.
– Видях сред камънака цвете да цъфти/ и мъже с лица уродливи да вършат добрини[55] – издекламира Гамаш, без да изпуска Жана Шове от поглед.
В този момент влезе Оливие с основното. За Бовоар удоволствието бе двойно: не само дойде вечерята, но и шефът му спря да рецитира стихове. На младия детектив му беше писнало да се преструва, че разбира неща, които му бяха напълно непонятни.
От порцията coq au vin[56] на Гамаш се носеше наситен аромат с неочаквано загатване за клен. В отделна бяла чиния бяха подредени крехки млади фасулчета и карамелизирани морковчета. Пред Бовоар се озова пържола на скара с пържен лук. Отделно го чакаше и цяла купчина пържени картофи.
Младият инспектор можеше да умре щастлив още в този момент, но щеше да изпусне десерта – крем брюле.
– Според вас кой го е извършил? – попита шефа си, докато хапваше картофки.
– За жена, която всички толкова обичат, списъкът на заподозрените е твърде дълъг. Убита е от човек, който има достъп до ефедрин и е знаел за сеанса. Но вероятно е бил наясно и с друго.
– Какво?
– Че Мадлен Фавро е имала болно сърце.
Гамаш разказа на Бовоар за доклада на съдебния лекар.
– Но никой от хората, с които говорихме, не го спомена – изтъкна Бовоар, като отпи глътка бира. – Възможно ли е убиецът да не е знаел? Да си е мислел, че ефедринът и уплахата в имението „Хадли“ ще са достатъчни.
Гамаш топна парче топъл хляб в соса на ястието си.
– Възможно е – кимна.
– Но ако Мадлен е имала болно сърце, защо го е държала в тайна?
„И какви други тайни е отнесла в гроба?“ – запита се главният инспектор.
– Може убиецът просто да е извадил късмет – предположи Бовоар.
Но и двамата знаеха, че макар убиецът да е разчитал на много неща, късметът не е бил сред тях.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
Жана Шове седеше с гръб към салона и се преструваше, че ѝ харесва да е сама. Преструваше се, че се любува на топлия, весел огън. Преструваше се, че не се чувства съблечена и насилена от хладните погледи на клиентите, жестоки почти колкото бурята вън. Преструваше се, че ѝ е добре тук. В Трите бора.
Почувствала се бе уютно на това място още щом малката ѝ кола зави по улица „Мулен“ преди няколко дни. Когато видя селото под яркото слънце; дърветата, осеяни с резедави пъпки; усмихнатите хора, които си кимаха любезно един на друг. Някои дори се поздравяваха с леки поклони, както Гамаш бе сторил преди малко, по един изтънчен, вежлив начин, който май съществуваше единствено в тази вълшебна долина.