Днес Оливие сигурно бе особено елегантен, помисли си Гамаш.
– Désolé[57] – прошепна Габри. Вдигна ръка и Гамаш видя вестник. Сърцето му се сви. – Сега дойде. Реших, че е добре да го видите преди всички други.
– Всички?
– Е, аз го видях. Оливие също. Но никой друг.
– Много любезно, Габри. Merci.
– Ще направя кафе. Слезте, когато сте готов. Поне бурята отмина.
– Мислите ли? – усмихна се Гамаш.
Затвори вратата, остави вестника на леглото и отиде да се изкъпе и обръсне. Върна се освежен в спалнята и се втренчи във вестника, който стоеше като сивкавочерно петно на белия чаршаф. Бързо го разлисти, докато все още имаше кураж.
Беше по-лошо, отколкото очакваше.
Стисна зъби. Усети как дишането му се учестява, докато се взираше в снимката. Дъщеря му Ани. С някакъв мъж. Целуваха се.
„Ан-Мари Гамаш и нейният любовник Пол Мирон от прокуратурата.“
Гамаш затвори очи. Когато ги отвори, снимката още бе там.
След няколко минути позвъни на Рен-Мари и я събуди.
– Bonjour, Armand. Колко е часът?
– Почти седем. Добре ли спа?
– Не особено. Доста се въртях. А ти?
– И аз – призна Гамаш.
– Имам лоша новина. Хенри изяде един от любимите ти пантофи.
– Не може да бъде. Никога досега не го е правил. Странно защо точно сега?
– Липсваш му. На мен също. Любовта му е неразумна, но силна.
– Нали ти не си изяла другия ми пантоф?
– Само малко го нагризах в края. Почти не личи. – Последва кратка пауза. – Какво е станало? – попита след няколко секунди Рен-Мари.
– Още една статия.
Гамаш си я представи в скромното дървено легло. Сигурно седеше облегната на две пухени възглавници, покрила голото си тяло с чистия бял чаршаф. Не от свенливост или срам, а за да се стопли.
– Много ли е зле?
– Доста. Свързано е с Ани. – Гамаш чу рязко поемане на въздух. – Снимали са я с някакъв мъж, за когото твърдят, че е Пол Мирон. Прокурор. Семеен.
– Както и тя. Ох, горкият Дейвид. Горката Ани. Не е вярно, разбира се. Ани никога не би го причинила на Дейвид. На никого. За нищо на света.
– И аз така мисля. Статията внушава, че за да избегна обвиненията по аферата „Арно“, съм накарал Ани да спи с прокурора.
– Armand! Mais, c’est épouvantable[58]! Как може да пишат такива неща? Не разбирам какъв човек трябва да си, за да го сториш.
Гамаш затвори очи и усети огромна празнина в гърдите си, където бе мястото на Рен-Мари. С цялото си сърце желаеше сега да е с нея. Да я притисне до себе си, да я прегърне със силните си ръце. И тя да прегърне него.
– Арман, какво ще правим?
– Нищо. Ще бъдем непоклатими. Ще се обадя на Ани да поговорим. Снощи говорих с Даниел. Стори ми се спокоен.
– Какво искат тези хора?
– Искат да си подам оставката.
– Защо?
– Отмъщение заради Арно. Аз се превърнах в символ на позора, който се стовари върху полицията.
– Не, не е това причината, Арман. Мисля, че ти стана твърде влиятелен.
След като затвори, Гамаш се обади на дъщеря си и също я събуди. Тя се измъкна тихо в друга стая, за да поговорят, но след малко чу съпруга си да мърда в леглото.
– Татко, трябва да поговоря с Дейвид. Ще ти се обадя по-късно.
– Ани, страшно съжалявам.
– Вината не е твоя. Боже, той слиза да вземе вестника. Трябва да вървя.
За момент Гамаш си представи сцената в дома им в монреалския квартал „Плато Мон Роял“. Дейвид – разрошен и сащисан. Толкова влюбен в Ани. А тя – пламенна, амбициозна, кипяща от живот. И толкова влюбена в Дейвид.
Проведе още едно обаждане. Със своя приятел и началник Мишел Бребьоф.
– Oui, allô – чу се познатият глас.
– Притеснявам ли те?
– В никакъв случай, Арман. – Гласът на Бребьоф бе любезен и приятелски. – Тъкмо щях да ти се обаждам. Видях вчерашните вестници.
– Видя ли сутрешния?
Последва пауза и Гамаш чу Мишел да вика:
– Катрин, дойде ли вестникът? Да? Би ли ми го донесла? Един момент, Арман.
Гамаш чу шумолене от разлистване на вестника. След малко спря.
– Mon Dieu. Armand, c’est terrible. C’est trop[59]. Говори ли с Ани?
Мишел беше неин кръстник и много я обичаше.