– Ще е голямо облекчение, мадам – отвърна Гамаш и се поклони леко. – Бих искал да поканите още един човек – заяви на Клара, след като продължиха разходката си. – Жана Шове.
Художничката не каза нищо. Продължи, като гледаше право напред.
– Какво има? – попита инспекторът.
– Тя ме плаши. Не я харесвам.
Гамаш рядко чуваше такива думи от Клара. Над тях имението „Хадли“ като че ли растеше.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Изабел Лакост се навърташе около лабораторията. Беше сигурна, че докладът за пръстовите отпечатъци е готов. Просто не можеха да го намерят.
Вече бе разпитала Франсоа Фавро, бившия съпруг на Мадлен. Беше красавец. Като бивш манекен. Висок, красив и умен. Достатъчно интелигентен, за да отговаря ясно на въпросите ѝ.
– Чух за смъртта ѝ, разбира се. Но от доста време не поддържаме връзка и не исках да притеснявам Хейзъл.
– Дори за да ѝ изкажете съболезнования?
Франсоа премести чашата си с кафе един сантиметър вляво. Лакост забеляза, че кожичките на пръстите му са нагризани. Тревогите винаги намират начин да се проявят.
– Просто мразя тези неща. Никога не знам какво да кажа. Ето, вижте това.
Взе някакви листове от бюрото си и ѝ ги подаде. На тях бе надраскано: „Страшно съжалявам за загубата ти, сигурно е оставила голям... Хейзъл, искам... Мадлен беше толкова прекрасен човек, сигурно е...“
И така три страници. Недовършени изречения, недоизмислени съболезнования.
– Защо просто не ѝ кажете какво чувствате?
Мъжът я погледна по начин, който ѝ бе много познат. Така я гледаше понякога съпругът ѝ. С раздразнение. Сякаш за нея бе толкова лесно да чувства и изразява тези неща. А за него – невъзможно.
– Какво ви мина през ума, когато чухте, че е убита?
От опита си Лакост знаеше, че хората, които не умеят да изразяват чувствата си, успешно изразяват мислите си и често двете се преплитат. Или се сблъскват.
– Запитах се кой би могъл да го извърши. Кой би могъл да я мрази толкова много.
– Какво изпитвате към нея сега? – попита го тихо, спокойно. Подканващо.
– Не знам.
– Сериозно?
Настъпи неловко мълчание. Франсоа очевидно се бореше с емоциите, опитваше се да не им се поддаде, да се задържи за солидната скала на разума. Но в крайна сметка скалата поддаде и той падна с нея.
– Обичам я. Винаги съм я обичал. – Бавно наведе глава и я подпря с ръце. Зарови дълги тънки пръсти в тъмната си коса.
– Защо се разведохте?
Мъжът потърка лицето си и я погледна. Изведнъж ѝ се видя плачлив.
– Беше по нейна инициатива, но мисля, че аз я подтикнах. Бях прекалено голям страхливец, за да го направя сам.
– Защо искахте да се разведете?
– Не издържах повече. В началото беше прекрасно. Мад беше толкова красива, добра и любяща. Освен това преуспяла. Всичко, което правеше, ѝ се удаваше. Буквално блестеше. Живеех твърде близко до слънцето.
– А то заслепява и изгаря.
– Да. – Фавро изглеждаше облекчен, че Лакост му подсказва точните думи. – Беше болезнено да си толкова близо до Мадлен.
– Наистина ли се чудите кой може да я е убил?
– Да, но...
Лакост мълчеше и чакаше. Гамаш я бе научил на търпение.
– Но не бих казал, че се изненадах. Мад не нараняваше хората умишлено, но го правеше. А когато се почувстваш достатъчно наранен...
Нямаше нужда да довършва изречението.
Робер Лемио се бе отбил през „Тим Хортънс“[60] в Ковънсвил на път за Трите бора и сега по средата на масата имаше няколко двойни кафета и шарени кутии с понички.
– Браво, момче! – възкликна Бовоар, когато ги видя, и потупа младежа по гърба.
Лемио натрупа още червени точки, тъй като бе запалил старата чугунена печка в средата на помещението.
Вътре миришеше на картон и кафе, на понички и сладникав дим от горяща дървесина.
Бовоар обяви началото на сутрешната оперативка точно когато влезе Ивет Никол – закъсняла и рошава както винаги. Всички докладваха какво са свършили, а Гамаш завърши с доклада от аутопсията.
– Значи Мадлен Фавро е имала болно сърце – обобщи Лемио. – Убиецът би трябвало да го е знаел.
– Вероятно. Според съдебния лекар е трябвало да се комбинират три неща. – Бовоар застана до статив с няколко големи листа бяла хартия. Размаха маркера си като магическа пръчка и започна да изброява: – Първо, конска доза ефедрин. Второ, уплаха по време на сеанса. И трето, болно сърце.
– Защо тогава не я е убил по време на сеанса в петък? – попита Никол. – И трите елемента са били налице. Или поне два от тях.