Артър Кларк
Жестокото небе
Към полунощ до върха на Еверест останаха само стотина ярда. Представляваше снежна пирамида, бледа и призрачна на светлината на изгряващата Луна. Небето бе безоблачно. Вятърът, веещ цели дни, почти бе изчезнал. Най-високата точка на Земята рядко се радваше на такова спокойствие. Значи, бяха избрали подходящо време за изкачването си.
Може би прекалено подходящо, помисли си Джон Харпър. Изкачването се оказа разочароващо лесно. Единственият им истински проблем бе да напуснат хотела без някой да ги забележи. Управата му не обичаше неразрешените нощни екскурзии из планината. Можеше да има нещастни случаи, което бе лошо за бизнеса.
Доктор Елуин обаче възнамеряваше да изкачи върха именно по този начин. Имаше чудесни основания за това, макар и никога да не ги бе споделял. Присъствието на един от най-известните световни учени и определено най-известен инвалид в света в хотел „Еверест“ в разгара на туристическия сезон вече и без това бе предизвикало доста зле прикривана изненада. Харпър донякъде отслаби хорското любопитство като намекна, че двамата правят измервания на гравитацията, което бе част от истината. Твърде малка част, обаче, която при това не преставаше да намалява.
Който и да погледнеше сега Жул Елуин, отправил се уверено към височината от двадесет и девет хиляди стъпки с петдесет фунта товар на плещите си, никога не би отгатнал, че краката му са почти безполезни. Елуин бе една от жертвите на катастрофата с талидомида от 1961 година, след която над десет хиляди деца от целия свят се родиха частично деформирани. Все пак, бе едно от тези, донякъде извадили късмет. Ръцете му бяха съвършено нормални и ги бе заякчил чрез упражнения, докато станаха по-силни от ръцете на повечето мъже. Краката му обаче представляваха просто хилави израстъци от кожа и кости. С помощта на патерици успяваше да се изправи и дори да направи няколко неуверени стъпки, но в никакъв случай не можеше да върви.
И въпреки това, в момента се намираше на двеста фута от върха на Еверест.
Всичко бе започнало преди три години заради един рекламен туристически плакат. Джордж Харпър, младши компютерен програмист в отдела за приложна физика, познаваше доктор Елуин съвсем бегло. Дори и за непосредствените си подчинени, блестящият директор на „Астротек“ по научно-изследователската част бе отчуждена личност, отличаваща се от обикновените хора както с тялото си, така и с ума си. Не изпитваха към него нито симпатия, нито антипатия. Той събуждаше едновременно и възхищение, и съжаление, но съвсем определено никой не му завиждаше.
Харпър, завършил едва няколко месеца по-рано, се съмняваше дали докторът изобщо знае за неговото съществуване. Най-много да бе срещал случайно името му в някой план за работа. В отдела имаше още десетина програмисти, до един по-старши от него, никой от които не бе разменял повече от десетина думи с началника. Когато на Харпър веднъж бе възложено да занесе в кабинета на доктор Елуин един поверителен материал, не очакваше да поведе с него дълъг разговор.
И наистина, насмалко не се случи именно това. Тъкмо когато напускаше кабинета обаче, забеляза плакат с прекрасната панорама на Хималаите, покриващ половин стена. Бе поставен така, че доктор Елуин да може да го наблюдава от която и да е точка на кабинета си. Изобразяваше картина, която Харпър наистина познаваше много добре, тъй като я бе запечатал на лента сам, застанал преди време като малко измъчен и позадъхан турист върху утъпкания сняг на върха на Еверест.
На фотографията се виждаше белият хребет на Канченджунга, пробиващ облаците на сто мили разстояние. До него, но разположени много по-близо — двата върха на Макалу, а съвсем на преден план бе огромната маса на Лхоце, най-близко разположения съсед и съперник на Еверест. По-нататък на запад, спускайки се по долини с размери, които човешкото око трудно можеше да възприеме, се протягаха начупените заледени реки на ледниците Хумбу и Ронгбук. От тази далечина застиналите им бръчки не изглеждаха по-големи от браздите на нива, но техните пукнатини и белези от твърд като желязо лед бяха дълбоки стотици стъпки.
Харпър все още се наслаждаваше на тази прекрасна гледка и на старите си спомени, когато чу зад себе си гласа на доктор Елуин.
— Виждам, че Ви е интересно. Били ли сте там?
— Да, докторе. След като завърших гимназия, родителите ми ме заведоха на това място. Останахме цяла седмица в хотела и решихме, че ще ни се наложи да се завърнем преди времето да се оправи. В последния ден обаче вятърът спря и двадесетина души успяхме да се изкачим на върха. Останахме горе цял час, правейки си снимки един на друг.