Выбрать главу

Том Кланси

 Жив или мъртъв

 Джак Райън  #13

1

ЛЕКИЯТ ПЕХОТИНЕЦ, в случая боецът от отряд „Единадесет-Браво“, съгласно устава на американската армия трябва да бъде лъснат, с безупречна униформа и гладко избръснато лице, но първи сержант Сам Дрискол не изглеждаше така, и то от доста време насам. Често камуфлажът изисква и друго освен шарените бойни дрехи. Впрочем не, те вече не се наричат така, нали? Сега им казват „армейски бойни униформи“. Все същото.

В дългата към десет сантиметра брада на Дрискол се виждаха достатъчно бели косми, заради които неговите хора му викаха Санта[1] — досадно за мъж, още ненавършил тридесет и шест години, но ако повечето ти сънародници са с десетина години по-млади… Е, какво пък. Можеше и да е по-лошо. Можеше да е „татко“ или „дядо“.

Дразнеше се още повече от дългата си коса. Тя беше тъмна, чорлава и мазна, а брадата — твърда, което тук бе полезно за прикритието му, а и местните хора рядко си правеха труда да се подстригват. Дрехите му, както и тези на целия екип, също бяха като на местните. Екипът наброяваше петнадесет души. Командирът им след невнимателно стъпване си счупи крака, а на този терен това стигаше, за да излезеш от строя. Седеше на един хълм и чакаше хеликоптера „Чинук“ заедно с един от двамата медици на екипа, останал с него, за да не допусне капитанът да изпадне в шок. Така Дрискол се оказа начело на мисията. Това не го тревожеше. Имаше повече опит от капитан Уилсън, независимо че все още не беше завършил колежа като него. Но всичко по реда си. Тепърва трябваше да оцелее от тази задача, а след това щеше да доизкара университета в Джорджия. Стори му се смешно, че започна да харесва училището чак след три десетилетия. Е, по дяволите, по-добре късно, отколкото никога.

Чувстваше умора, от онази, която притъпява мислите и причинява болка дълбоко в костите и която рейнджърите познаваха съвсем добре. Знаеше как да спи като куче на гранитен камък с приклад за възглавница, знаеше как да остава нащрек, когато мозъкът му крещи, че трябва да заспи. Проблемът се състоеше в това, че сега се намираше по-близо до четиридесетте, отколкото до тридесетте, и усещаше болежките малко по-силно, отколкото като двадесетгодишен, а сутрин му трябваше два пъти повече време, за да се раздвижи. Но пък тези болки се компенсираха от мъдростта и опита. Разбрал беше през годините, че съзнанието наистина властва над материята. Знаеше как да блокира болката — полезно умение, когато водиш много по-млади мъже, чиито раници несъмнено изглеждат по-леки на раменете им от тази на Дрискол. Знаеше, че животът изисква компромиси.

Вече два дни не спираха да вървят из планината, като спяха по два-три часа нощем. Сержантът участваше в екипа за специални операции на 75-и рейнджърски полк, разквартируван във Форт Бенинг, Джорджия, където имаше приятен сержантски клуб с добра наливна бира. Като затвори очи и се съсредоточи, той си представи вкуса на студената бира, но моментът отмина бързо. Не можеше да се отпуска нито за секунда. Намираха се на 4500 метра над морското ниво, в планините Хиндукуш, в сивата зона, която беше едновременно Афганистан и Пакистан и същевременно нито едно от двете — поне за местните хора. Дрискол знаеше, че линиите върху картата не правят границите, особено в страна с подобно население. Проверяваше своя уред за глобално позициониране, за да е сигурен къде се намира, но географската дължина и ширина нямаха значение за мисията. Значение имаше само къде отиват, без да е важно къде точно е това място на картата.

Местните не знаеха много за границите, пък и не се интересуваха особено. За тях реалността представляваше племето, към което принадлежат, от кое семейство и от коя разновидност на мюсюлманството са. Тук спомените не умираха стотици години, а разказите още повече. Омразата траеше по-дълго. Местните все още се хвалеха, че техните предци са прогонили Александър Велики от страната и някои дори помнеха имената на воините, които бяха надвили македонските копиеносци, победили дотогава всяка страна, в която стъпили. Преди всичко обаче местните говореха за руснаците — колко от тях са убили, най-вече от засада, и колко с нож лице в лице. Смееха се на тези разкази и легенди, предавани от баща на син. Дрискол не мислеше обаче, че измъкналите се от Афганистан руски войници се смеят на същите спомени. Знаеше, че тук няма приятни хора. Те бяха страшни, калени от времето, войните, глада и от стремежа да останат живи в страна, която сякаш непрекъснато се стараеше да ги убие. Дрискол знаеше, че трябва да им съчувства. Бог беше им дал лоша карта и те едва ли имаха вина за това, но и Дрискол нямаше вина, нито пък му пукаше. Тези хора бяха врагове на страната му, а силните на деня сочеха с пръст към тях и заповядваха „тръгвай“ и затова той се намираше тук. Това беше истината на момента и причината да скита из тези проклети планини.

вернуться

1

Санта Клаус (англ.). Дядо Коледа. — Бел. прев.