О, Аллах, благослови нашия Мохамед и неговите хора;
Ти си Славният.
О, Аллах, бъди милостив към Мохамед и хората на Мохамед; както беше милостив към Аврам и хората на Аврам.
Ти си Вечният, Славният…
Дирар завърши молитвата с продължителен поглед над всяко рамо в чест на ангелите, които отразяваха добрите и грешните дела на всеки вярващ, след което сви ръце на гърдите си и обърса лицето си с длани.
Отвори очи и пое дълбоко дъх. В своята мъдрост Аллах е преценил, че трябва да изисква от вярващите да се молят най-малко пет пъти всеки ден, преди зората, по обед, по пладне, при залез-слънце и вечер. Както повечето мюсюлмани, Дирар беше разбрал, че честите ритуали не само позволяват ново съсредоточаване, но са и знак на почит към силата и благодатта на Аллах. Той не беше споделял чувствата си с други, защото се опасяваше, че това ще бъде богохулно, но в сърцето си се съмняваше, че Аллах би го порицал.
Погледна часовника си. Време беше да тръгва.
Оставаше само въпросът дали щеше да е жив за последната молитва за деня. Това беше в ръцете на Аллах.
Дрискол не смяташе разходката през планината Хиндукуш за туристически преход, но все пак тя му напомни за старата поговорка относно Еверест: Достигнеш ли върха, значи си изкачил половината планина. Превод: често адски гадната работа беше да се върнеш надолу, без да пострадаш. И това важеше с особена сила за него и екипа — обикновено планинарите следват един и същ маршрут нагоре и надолу. Той и неговите рейнджъри не можеха да сторят това, за да не попаднат в засада. За да станат нещата още по-сложни, екипът мъкнеше и двама пленници, които досега сътрудничеха, но това можеше да се промени доста бързо.
Дрискол достигна една равна част на пътеката между две скали и спря, като вдигна юмрук. Зад него екипът спря почти в унисон и всички клекнаха. Намираха се на сто и петдесет метра от дъното на долината. Сержантът прецени, че след още четиридесет минути и след още две мили по дъното ще поемат към зоната за кацане. Провери часовника си — движеха се добре.
Тейт се промъкна до него и му предложи парче сушено месо.
— Пленниците започват да се влачат.
— Животът е гаден.
— И след него умираш — отвърна Тейт.
Воденето на пленници винаги криеше рискове, особено в терен като този. Ако някой от тях счупеше глезен или решеше просто да седне и да откаже да стане, имаше три възможности: да го оставят, да го носят или да го застрелят. Номерът беше да го убедиш, че го очаква само една съдба — последната. „И вероятно си беше точно така“, помисли Дрискол. Той в никакъв случай не би пуснал двамата чалмалии отново в оборот.
— Пет минути и тръгваме. Предай назад — нареди сержантът.
Обсипаният с камъни терен бавно премина от полегат в равнинен и отстъпи място на големи като варели камъни и чакъл. На сто метра от дъното на долината Дрискол спря отново и провери пътя пред себе си през очилата за нощно виждане. Продължи по виещата се на зигзаг пътека до мястото, където започваше равнината, като спираше при всяко удобно прикритие, докато не се убеди, че нищо не мърда пред него. Долината беше широка двеста метра и сякаш притисната от истински каменни стени. „Идеално място за засада“, помисли Дрискол, но заради географските особености на Хиндукуш това беше по-скоро правило, отколкото изключение. Този урок се предаваше от хилядолетия, още от Александър Велики, след това Съветите, а сега армията на САЩ. Дрискол и капитанът със счупения крак бяха планирали тази мисия от всички страни в търсене на по-добър маршрут за оттегляне, но алтернативи нямаше, или поне не по-близо от десет мили оттук, а заобикалянето щеше да означава влизане в часовете на деня.
Дрискол се извъртя и бързо преброи хората — петнадесет и още двама. Прибираше се със същата бройка, с която беше тръгнал — истинска победа. Направи сигнал на Тейт, че ще тръгва, и той го предаде назад по редицата. Дрискол се изправи и пое надолу по пътеката. След десет минути стигнаха на хвърлей камък от дъното на долината. Сержантът спря, за да провери дали някой не клечи в очакване, после тръгна пак и спря.
Нещо не е наред…
Дрискол след миг откри източника на притеснение: един от пленниците, този в позиция номер четири при Питърсън, вече не изглеждаше толкова уморен. Стоеше скован и въртеше глава наляво и надясно. Нещо го тревожеше. Защо ли? Дрискол спря отново и накара хората си да клекнат. Тейт веднага се озова при него.
— Какво има?
— Чалмалията на Питърсън е нервен.
Дрискол огледа пътя напред през очилата за нощно виждане. Дъното на долината, равно и без камънаци, освен някоя и друга скала, изглеждаше празно. Нищо не се движеше, не се чуваше и звук освен тихото свистене на вятъра. И все пак Дрискол имаше предчувствие.