— Ще живее ли? — запита Кларк.
Пастермак разви бинта, завързан набързо преди тръгването от Юка, опипа плътта около напуканата входна рана, а после пъхна ръка под задника на Емира.
— Да — обяви докторът. — Според мен няма поразени артерии и кости. Кръвта се съсирва. Какъв е куршумът?
— Обикновен, седем и шестдесет и два милиметра.
— Добре. Без парченца. Ако няма инфекция, ще оцелее.
Кларк кимна.
— Дом, ти идваш с мен.
Двамата влязоха в къщата за нов оглед. През цялото време носеха ръкавици, но ФБР рано или късно щеше да дойде в тази къща и да намери улики там, където не би трябвало да съществуват.
Удовлетворен, Кларк кимна на Дом да се върне в колата, след това набра Колежа. След секунди се свърза с Хендли, Раундс и Гренджър на конферентен разговор. Кларк ги информира за всичко и каза:
Имаме два избора — да го оставим анонимно пред стълбите на сградата „Хувър“ или да свършим всичко сами. Във всеки случай, колкото по-малко време стоим тук, толкова по-добре.
Линията остана тиха. Решението трябваше да вземе Хендли.
— Чакайте — отговори директорът на Колежа. Върна се след две минути.
— Идете обратно при гълфстрийма. Пилотът знае къде отивате.
Четиридесет минути по-късно пристигнаха на летището в Лас Вегас и спряха на асфалта до самолета, където ги посрещна и настани вторият пилот. След като излетяха, Кларк отново се обади на Хендли, който вече беше започнал сложния и деликатен процес по информирането на американското правителство, че в склада за ядрени отпадъци в планината Юка са проникнали терористи от Революционния съвет, които вече не са живи, и че портативната ядрена бомба, която оставиха след себе си, може и да е обезопасена, но е по-мъдро това устройство да бъде прибрано от службите за сигурност възможно най-бързо.
— Откъде знаеш, че от всичко това няма да пострадаме? — запита Кларк.
— Не знам, просто нямаме голям избор.
— Вярно е.
— Как е нашият пациент?
— Докторът почисти дупките, заши ги и го сложи на антибиотици. Състоянието му е стабилно, но изпитва адски болки. Джак вероятно го е оставил сакат завинаги.
— Това е най-малкият му проблем — отбеляза Хендли. — Говори ли?
— Не казва нито дума. Къде отиваме?
— На летище „Шарлотсвил Албемарл“. Ще ви посрещнат.
— И после къде? — настоя Кларк. Водеха най-издирвания терорист на света и колкото по-бързо намереха скривалище, в което да планират следващия си ход, толкова по-добре.
— На тихо място. Където доктор Пастермак ще може да работи.
Тези думи накараха Кларк да се усмихне.
След четири бързо преминали часа от излитането в Лac Вегас те кацнаха на единствената писта на летището в Шарлотсвил и самолетът спря на ВИП терминала. Точно както Хендли беше обещал, там ги чакаха два джипа „Шевролет“, които подкараха към сгъваемата стълба на самолета, завиха едновременно и я доближиха на заден ход. От пътническата врата на първата кола се показа Хендли и даде знак на Кларк и Джак, които седнаха отзад, а Карузо и Чавес, последвани от Пастермак, заведоха двамата си пленници във втората кола. След няколко минути напуснаха района на летището и се отправиха на север по шосе 29.
Хендли им обясни най-новите открития. От малкото, което Гавин Биъри беше успял да отдели от пороя кодирани електронни съобщения, Трета ескадрила за специални операции от базата на ВВС „Крийч“ отишла в Юка четиридесет минути след обаждането на Хендли. Два часа след това, като ясно доказателство, че всички от Министерство на енергетиката, Службата за вътрешна сигурност и ФБР са там, електронният трафик беше пресъхнал.
— Открили ли са къщата на Емира? — запита Джак.
— Още не.
— Скоро ще намерят и „Парагон Еър“ — каза Кларк. — Така че казвай, Гери. Къде отиваме?
— Имам няколко акра земя за отглеждане на коне и вила край Мидълбърг.
— Какво значи няколко?
— Тридесет. Трябва да ни стигнат.
Хендли погледна часовника си.
— Оборудването на доктор Пастермак трябва вече да е там.
90
СЛЕД ПОЧТИ постоянния наплив на адреналин от кацането в Лас Вегас преди двадесет и четири часа Кларк и екипът му изпитваха точно обратното, когато пристигнаха във вилата на Хендли. Очевидно разочарован, Пастермак обяви, че ще трябва да мине един, а може би и два дни, преди пациентът му да се стабилизира достатъчно за разпит. Това означаваше, че всички имат достатъчно време за бездействие, игра на карти и кабелна телевизия. Както можеше да се очаква, и думичка не се чуваше за станалото в планината Юка, но пък отразяваха най-подробно онова, което медиите единодушно наричаха „Нападения в сърцето на страната“. Избухналата противопехотна мина пред черквата във Ватерлоо, Айова, отнела живота на тридесет и двама и ранила петдесет души, нападението с минохвъргачка в Спрингфийлд, Мисури, по време на откриването на статуята, с двадесет и двама загинали и четиринадесет ранен, инцидентът с граната в Брейди, Небраска, по време на състезанието по плуване, само с шестима мъртви и четирима ранени благодарение на бързомислещ полицай в почивка, застрелял извършителя, след като онзи изтърколил само три гранати под пейките… Извършителите от Ватерлоо и Спрингфийлд, открити в домовете им часове след събитията, бяха се самоубили. Заедно с другите нападения, жертвите наброяваха стотици.