Емира видя ръката, която замахна към лицето му и спря. Той неволно мигна… но клепачите му не се поместиха… А? Опита да вдигне глава и я помести на сантиметър-два, но я отпусна. Какво ставаше? Поиска да свие дясната си ръка в юмрук и да дръпне белезниците и тя се подчини, но спря и падна обратно върху дървената маса, а пръстите му се отвориха сами…
Нима тялото му вече не му принадлежи? Какво е това. Размърда крака и те помръднаха леко, съвсем леко, както трябваше, както правеха още отпреди да има детски спомени, по команда от мозъка, който управляваше и цялото му тяло. Заповядай на ръката си, е писал философът неверник, и тя се движи, заповядай на съзнанието си и то се съпротивлява. Но съзнанието му работеше, а тялото отказваше. Какво е това? Изви глава, за да огледа стаята. Въпреки командите главата му не се завъртя — не го послушаха и очите. Виждаше белите панели на окачения таван. Опита да фокусира върху тях, но очите му не действаха както трябва. Имаше чувството, че тялото му сякаш е чуждо — усещаше го, но не можеше да го командва. Заповяда на краката си да помръднат, но те само трепнаха леко и се отпуснаха безволево. Като на труп.
„Какво е това? Умирам ли? Това ли е смъртта?“
Но не беше смърт. Знаеше го и…
За първи път Емира усети наченките на страха. Не разбираше какво става. Знаеше само, че ще е много лошо.
На Кларк му се струваше, че мъжът сякаш заспива. Тялото му спря да се движи. Имаше няколко потрепвания и леки спазми, както когато човек се намества преди сън, но те отминаха изненадващо бързо. Лицето стана безизразно, разконцентрирано, без Да изразява сила и безстрашие. Сега то приличаше на лицето на манекен. На лицето на труп. Достатъчно често беше виждал подобни лица. Не се беше замислял за съзнанието зад лицето. При смъртта проблемът с тялото приключваше завинаги и позволяваше на съзнанието да премине към следващата задача, като остави предишната за вечността. На Кларк не му се беше налагало да унищожава тяло. Нали със смъртта то приключва? На Кларк му се искаше да пита доктора какво става, но не го направи, защото не желаеше да безпокои мъжа, който сега командваше, още не…
Саиф усещаше цялото си тяло. С кристална яснота. Не можеше да го движи, но го усещаше изцяло. Чувстваше как кръвта му тече в артериите. Но не можеше да мърда пръстите си. Какво е това? Откраднали са му тялото. То вече не е неговото. Усещаше го, но не можеше да го управлява. Беше затворник в клетка и клетката е… самият той? Какво е това? Отравят ли го? Дали така започва смъртта? Ако е така, трябва ли да я приветства? Дали ликът на Бог е само на няколко мига разстояние? Ако е така, той трябва да наложи на съзнанието си да се усмихва. Ако тялото му не може да се движи, душата може и Аллах я вижда ясно като голяма скала посред морето. Ако това е смъртта, той я приветства като кулминацията на своя живот, като дар, даден на толкова много мъже и жени, като възможност да види лика на Аллах, както скоро щеше да стане… да… Усети въздуха, който влизаше в дробовете му, за да му даде последни няколко секунди живот, който тези неверници му открадваха. Но Аллах щеше да ги накара да си платят. Сигурен беше в това. Напълно сигурен.
Пастермак отново погледна часовника си. Почти две минути и сега дойде време за последната част. Обърна се и погледна апарата за изкуствено дишане. Зелената лампа светеше. Дихателният апарат също беше включен. Той щеше да ги използва, когато се наложи. Можеше да възстанови живота на това копеле. Чудеше се какво би помислил за това Майк, но в момента тази мисъл му се стори твърде далечна, за да го безпокои. Онова, което се случва след смъртта, не беше известно на живите. Всички го научаваха, но никой не можеше да се върне и да разкаже на живите. Великата тайна на живота, темата на философията и религията, в която вярваха, но не я познаваха. Е, Емира щеше да надникне. Какво ли ще види? Какво ли ще научи?
— Един момент — каза Пастермак на хората около себе си.
Емира чу това и разбра думите. Оставаше само миг, докато види лика на Бога. Само момент преди рая. Да, нещата не се развиха както искаше. Не стана световен водач на вярващите. Даде всичко най-добро от себе си, а той беше много, много добър. Но недостатъчно. Жалко, много жалко. Можеше да направи толкова много. Сега друг ли щеше да го свърши? Вероятно Ахмед? Добър човек е Ахмед, верен и учен, сърцат и със силна вяра. Може би той ще е достатъчно добър… Емира усети как въздухът влиза и излиза от дробовете му. Усети го толкова ясно. Красиво усещане, усещане за живот. Как така никога не е оценявал досега колко красив и чуден е животът?